Редутски цикъл MCMLXXV*

- Замислих се колко добре го познавам - казва Г. и започва да прехвърля в главата си идеи за подаръци на Добри. - Какво се умълча? - пита след кратка пауза.
- Нищо. Замислих се колко добре го познавам аз.

Подарявал ми е книги (често в електронен вариант :р), алуминиево канче, пълно с кал и клонки, намерено на Скакавишкия водопад, шнола изпод фотьойла в "Театрото", синя памучна риза, която забрави у нас и не пожела да си вземе обратно и която топли най-вече емоционално... Правил ми е палачинки, овесени ядки и миш-маш, свивал ми е цигари. Учеше ме да свивам цигари.
А днес за пореден път ми даде най-ценното нещо - съзнанието, че е там и ще продължава да бъде, а аз винаги ще имам рамо.
Даже пет чифта.
Обичам ги.

* "Редута" е квартал на София, който се намира в близост до централната част на града. Той е част от Район Слатина. На север граничи с кв. Подуене, на юг — с кв. Гео Милев и на изток с кв. Слатина. (Уикипедия) Редут е военен термин, название на постоянно или временно фортификационно землено укрепително съоръжение. Ние си имаме теория, че кварталът се нарича така, защото там са живели:
а. редутите - явно някакъв вид митични същества
б. четниците на Редьо войвода

:)

St. V

По-банални сме и от Керуак.
Пием кафе, обръщаме го на текила, стържем лимоновата кора, заместена в междузъбието, слушаме реге и говорим за собствените си неуспехи. Междувременно хора умират, женят се, раждат се (не задължително в този ред). Осъзнаваш ли колко любовни истории започнаха и приключиха, докато ти успееш да събереш парчетата от сърцето, което онази недоклатена кифла с кривия нос разби? Всъщност носът й е само метафорично крив - защото още само се каня да го счупя и се сдържам само от обич към теб. Но някой ден ще ме ядосаш, ще ти тегля една майна и наистина ще я направя трудна за рисуване. Не може вечно само ти да си крив заради нея. Трябва да има наказани.
Честит Св. Валентин.

Лимон

Съвсем в реда на нещата си беше, макар и напълно неоснователно, хората да отдават небивалия му късмет в живота не на друго, а именно на... лимона. Лимонът, който той неизменно носеше в джоба на поизтърканото си велурено сако и който, без съмнение, притежаваше магически свойства. Още повече, че всеки обикновен лимон досега трябваше вече да е изсъхнал, а този си стоеше от години свеж, все едно току-що е откъснат от клончето. Ще кажете – какво толкова, това не е бил един и същ лимон. Добре, а как тогава той си остана с обиколка точно 22 сантиметра и половина и винаги тежеше ни повече, ни по-малко от 128 грама?
Неотдавна един хитрец реши да открадне магическия лимон и да присвои способностите му. И наистина го направи, и опитва дълго време, но лошият късмет не пожела да го остави на мира. Тогава крадецът върна лимона на неговия пълноправен собственик, но не можа да се стърпи и го попита:
- Защо проклетият цитрус не подейства при мен?
- Не знаеш неговата тайна – и човекът с лимона разкри магията: - Всеки път, когато ми се случи нещо лошо или неприятно, аз се сещам, че в джоба си нося лимон. Става ми смешно от този абсурд и така лошият късмет бяга от мене.

БЕЗОБЛАЧНО

Тази нощ отново заваля сняг. И как няма да завали, когато липсата на нещо, някой, е толкова силна, че тежестта й те смазва върху сребърното огледало на леда? Точно тогава излизаш от Хостела и се пързаляш на всяка крачка, правиш едни и същи жалки опити да запазиш равновесие и в края на краищата падаш жестоко, по задник. Как да не паднеш просто, когато си изпила само една малка мастика с последната си двулевка, ресто от магазина за тютюневи изделия, кафе и сладко. Нали трябва да има ирония?... Нали?
Вървиш. Към онази кутия, която наричаш дом, отнесена си в мечти за топлите завивки на леглото й. Там ще се сгушиш с лаптоп между краката и ще пишеш цяла нощ, въпреки че си гладна, въпреки че ти се пуши, въпреки че последното нещо, което би искала да имаш между краката си, е шибан лаптоп.
И как няма да пишеш, когато мастиката ти е малко и топлината, която претоварената машина разлива по голите ти бедра, е толкова ненужна и толкова недостатъчна да запълни празното.
Празно в сърцето, в главата, между очите, в порите, в ноздрите, чак до петата. Празно.
Може би тогава ще решиш, че ти се прави любов, не, секс, защото любовта е твърде абстрактно понятие, и мислите ти ще отлетят до настоящия образ на вечната ти проекция. Ухилен, висок, светлоок, с тракийски скули, типичен балкански простак с цигара между пръстите и душа. Чисто бяла душа като снега, който се сипе отгоре ти в момента. Едва по-късно ще разбереш, че ти не можеш да го изчукаш под тези вехти чаршафи, пред телевизора и под абсурдния абажур на майка ти. С него може да се прави само любов, нищо че е простак, и то не в града, а там, където се гънат прелестно полите на Великата планина, под облачното небе, което най-безочливо ще надзърта иззад гърба му между краката ти и ще запраща стенанията ти като хартиени стрелички по вятъра.
Всъщност такъв филм няма. Но ти не знаеш това, затова ще го търсиш с часове по тракерите и форумите, а после, с премрежени от монитора очи и дълбаеща болка в слепоочията, ще се придвижиш до шумния си хладилник и ще извадиш от него мастика. Ще сложиш и малко лед в чашата, колкото да се разоблачи, и ще я изпиеш. Не на екс, а много бавно – както се прави в полите на планината.