за Пътя

В началото и в края си сам.
По средата е весело.
По средата е лесно.
По средата е скучно.

Но в началото и в края си сам.
И само там, поне за малко,
е спокойствие.

S(c)W(r)N

i am a swan

held her own hostage

at a swan's best hiding place

right behind the scar below the neck

ако Ванга беше писателка (стари дневници #4)

23.04.2013 г.

Земята понякога се върти твърде бързо. Без да усетиш, събираш заряд, който с времето се превръща в емоции. Между едни се подреждат една върху друга хубави думи и жестове, топлина и светлина, а други трупат горчилка. Всичко се случва в рамките на цикли, освен ако двама души съзнателно не решат да продължат нататък заедно.

"Не върви пред мен" с годините се превърна в "Не върви зад мен", защото аз наистина никого никога не съм следвала, но не съм и можела да водя, макар да бях забравила последното. "Върви до мен и ми бъди приятел" са излишни думи, подразбира се.

А "цял живот" е просто израз, с който ние хората правим жалък опит да назовем вечността.

:::

Няма страшно, да му еба майката.

Нищо страшно няма.

Спокойна съм.

стари дневници #3

01.III.2013 г.  (из жълтия Camel тефтер с гейския розов химикал)

Преди пиех сутрешното си кафе с приятели. Бяхме като Боби и "Уикеда" - отлагахме ангажименти, отебавахме лекции и цяла сутрин жулехме кафе след кафе.

Сега пия едно, сама, с четири-цяло-и-пет цигари, два масура. Сама.

"И ако килото е годинка във затвора..." - ами много самотен живот си направихме бе, хора! Всеки със собствения си джойнт, захапал картонена чашка димяща гняс, набедена за кафе, ситни с ключовете в ръка към колата си. Или забравил да изтръска пепелта от тежката цигара, леко подскача, докато тя се изсипва върху клавиатурата. Или свит на кълбо в единственото кресло в полупразната кухничка.

Понякога си звъним, за да си честитим Баба Марта. Понякога си омръзваме на третата минута. Понякога се взираме дълго в имената на екраните и така и не се набираме.

Сега пия бързо кафе с призраците на всичките си приятели.

665

your soul is mine to break
i love the shattered peaces
sometimes
their beauty makes me cry

ей така просто

изпуших си вдъхновението.

кво да го правиш

както би казала Елица

- "к#р"

както винаги й отвръщам

- "т!@#к"

мда бе, знам, че съм проста

и че това дори не е стих

ами че аз да не би да съм поетеса



...ами вие?

вие нормални ли сте? :)

Истинската любов

Истинската любов не обсебва, любовта не ревнува, не се сърди, не отмъщава, а само прощава, не иска, а само дава, не пита, а знае... Това със сигурност го е казал Буда, Мадлен Алгафари, Хорхе Букай и още един куп сладури. Със сигурност всички го осъзнаваме в онзи вълшебен момент, когато за пръв път успяваш да видиш красотата на някое дърво или цвете, след като дълго, дълго ти е било черно пред очите след поредната истинска любов.

И после - нали знаеш - всичко почва отначало. И винаги е (като) за първи път. И винаги този път е различно.

Предния път, когато сърцето ми беше разбито, избрах да се "влюбя" в приятелите си. По някаква случайност като че ли всеки от нас беше избрал съзнателно да се затворим в този кръг.

И толкова много пушихме, четохме, пихме, писахме, учихме, успявахме, проваляхме се, но всеки подаваше ръка на другия. Схемата е ясна - банда рошави студенти, вечно ровещи по джобовете за стотинки, за да държим главите си порядъчно упоени, за да не мислим за всички онези неща и хора, които ни разбиваха сърцата.

Вече не сме студенти, макар и някои още да поддържат подходящата степен на рошавост. Още пушим, четем, пишем, успяваме и се проваляме. И уж сме си същите, а разговорите не вървят. Аз съм се променила, не те.

Сега ще остана насаме с най-красивите си спомени, за да им се порадвам за последно, преди да ги пусна завинаги на свобода.

И да забравя най-красивата любовна история, която ми се е случвала.

wordsmith

аз съм писателка

и измислям вселени

от себе си



приказни

цветни

прекрасни

дъги

под които

се хилят

бездни



рядко си ги харесвам

/нали все пак са от мене си/



аз съм писателка

и каквото напиша

се сбъдва



каквото и да напиша



писна ми


стига ми

кръговратът

познах го

признах го

давам му евала

честно



сега съм на ръба на пропастта



припявам тъжни песни

на сбогуване

и си купувам

щастие

срещу цигари

от бездомници



не искам пак

не искам пак

не искам повече



ще доизпуша този ад



и квото...

201∞

През 2013-а ми се случи всичко. Беше прекрасно, беше и ужасно, и незаменимо.

Понякога бях здрава като бик, а ми се искаше да пукна. Друг път усещах, че умирам и се вкопчвах в живота като обезумяла. А напоследък все ми се щеше някак си да има "пауза" това нещо, някакъв вариант да не умираш, просто да не живееш известно време. После се сетих, че има начин, но не е за хора като мен.

Нараних тези, които най-много обичам. Всички до един, отбелязвах си, докато се опитвах да удържа хода на събитията, които винаги успяваха да се наредят така, че някого да го заболи адски много. И те ми го върнаха тъпкано :) И ако кажа, че съм простила на всички, най-вече на себе си, ще е най-долната лъжа и инсинуация. Няма какво да прощавам. Благодарна съм.

Разочаровах се от народа си, уплаших се за бъдещето ни, бягах, запушвах си ушите, не исках да слушам воплите. После ми кипна, върнах се и на площада, и към журналистиката, започнах да "будя" тези, които все още бяха разочаровани, както мен упорито ме "будиха" толкова хора. И тогава разбрах, че истински събудените никога не заспиват отново.

И през всичките тези крайности видях безкрая.

Нека да бъде хубава година. Изпълнена с каквото трябва, за да станем по-добри.