медмастилосмяхскорпионимастикаслънцетреваснягочидетствообичмаслинимлякозахархлябдимкафедушадушадушадуша

Friday, December 27, 2013

недовършен дзен :)

дзен 

до степен

нуждаеща се 

от обезвреждане



очаквам всеки момент

да пукна

да полудея

да се влюбя

или и трите едновременно


$%@#^%$!%^


на първо време

си разлях кафето


*phew*

Thursday, December 12, 2013

indigo

На цялата азбука

близостта ни позволява да се учим един от друг, да се превръщаме в Другия, използвайки познатото, еднаквото и общото като телепатичен канал, който ни позволява да достигнем онези части от личността му, които никога не са ни били присъщи (а може би ни се е искало да бъдат, или поне ни е било любопитно?).

а глупавият идеализъм, който цял живот сме обвинявали за хроничните си изблици на екзистенциална депресия, понеже, разбираш ли, нещо, някой, НИЩО не отговаря на свръхзавишените очаквания, породени от собствените ни идеализирани представи за него? истината е, че няма по-силно оръжие.

днес съм това, към което цял живот съм се стремила. утре ще бъда това, към което се стремя днес.

а идеалите се градят от стремежи, забрави ли?



никога няма да бъда като теб


е закодираният смисъл на всяко "обичам те"

обратното е


твърде много си приличаме

за да те обичам


ерго


приятелят е вечно Друг :)

Sunday, December 1, 2013

десет-на-(минус)девета

-- в онези ери на взривено от мечти очакване
когато минават милиарди от някакви
странни малки неща
мисля, че ги наричаха наносекунди
докато чакам, усещам всяка
една по една по една
по една
милиарди малки ери на очакване
цигарата от цигара паря
от взиране без упование
в ръждясали врати
и коварно извиващи тайни пътечки
с ограничена видимост за края
на непоносимото търпение --

зебри

а помня колко ни дърпаше мракът в началото
две изгубени всред големия град
зебри

и брояхме черта след черта
след черта--
черна-- бяла--
бяла-- черна--
и колко много само ни се искаше
белите да са все така --
с една повече

Sunday, November 24, 2013

рамена за ранени

"Imam nujda ot ramo..."

твърде е рано

отдавна

за двама ни

няма ни

о, нима?

няма "ама"

нямам рамо

за рани

а рани няма

ръми.

твърде рано е.

Saturday, November 23, 2013

стари дневници #2

---за безкрайностите---
стр. 28, 16 април 2013

Понякога си мисля, че не ме е страх толкова от всичко лошо, което би могло да ми се случи. Страх ме е от хубавото, което ме топли и пази понякога за известно време, а после си отива, изчезва безследно и ме оставя сама в мрака.

Самотата в такива моменти едва се издържа. Когато свикнеш и я опознаеш, е друго. Специализираш се, един вид. Само че тя е различна и все по-ужасяваща след всеки път, когато за малко е грейвало слънце. И все по-трудно я понасям. Все по-висока ми се струва цената на мимолетното щастие.

Затова малкото, което си позволявам да очаквам тези дни, ми се струва твърде много. Едно е сигурно - че не искам да искам. Живее ми се в съзерцание и безрезервна обич. Не че знам какво е. Никога не ми се е случвало (тук щеше да е прекрасно, ако можех да кажа, че никога не ми се БЕШЕ случвало... проклетите условни наклонения).

Последната точка я ударих насила. Марица нещо ми се опъна (Марица е пишещата машина). Така де. Искам да кажа, че точките понякога се налага да се удрят насила. Мамка им.

Не искам точки, нито удивителни, нито въпросителни. Никаква пунктуация,никакъвсинтаксисникаквотърсененасмисъливечнолутанедобезкрай---самобезкрай---безкрайност

монотонна

топла

неангажираща

безмълвновсеотдайна

искащасамонаужким

усмихващасе

наосъзнаването, че ОЩЕ

може да иска.

Все още хубаво си служа

с пунктуация.

И все пак в петите ми се размърдва

малкият звяр, наречен душа.


БЕЗКРАЙНОСТ=

край без пунктуация

стари дневници #1

стр. 27, 14 април 2013

Парченца от друг, паралелен свят, в който всичко съществува в хармония с обкръжаващата го действителност. Място, където повечето въпроси са изтрити от езика, а отговорите са винаги там, стига само да ги потърсиш. Мигове от вечността, заключени в импресии. Болезнено е само завръщането - като прибиране от планината, като събуждане от хубав сън, като измръзнала от слани пролет.

Сега е време да се събудя отново, но по онзи така трудно постижим, прекрасен начин, който позволява да донесеш парченцата със себе си в действителността. Парченца тишина, хармония и слънце.


А понякога така търпеливо умея да чакам. Страхувам се от търпението, защото то не е нищо повече от притихналото усилие на назряващ бунт. Сега знам, че си струва да чакам. Но тогава, някой ден, когато чакането свърши, дали все още ще смятам, че си е заслужавало? Страхът и самотата се хилят някъде във фона на съзнанието. Само че, като се замисля, след всичките тези безсмислени битки и всичките грешки, които можеше да си спестя, нещо много хубаво се обажда от дъното на душата ми - че все пак си струваше :)


Понякога в главата ми изниква нечия нова квартира, двама напушени украинци и Боб Марли по радиото в кухнята. И повести на Деян Енев на площад Свобода. Следобеден сън през пролетта. И тихи вечери в розариума. Всичко, всичко е било именно така, както трябва, за да продължи да се върти светът до тук, тъкмо до тук.

Monday, October 14, 2013

Четиво

Из "Ресторант на края на Вселената", Дългас Адамс


— Ето там седи един стар приятел — каза той — Хотблек Десиато! Виждаш ли мъжа на платинената маса и с платинения костюм?

Зейфод се опита да проследи посоката, в която сочеше Фордовия пръст, но му се зави свят. Накрая го видя.

— А, да — каза той, но след миг се сети кой е всъщност. — Хей — възкликна той, — виж на това се вика супер велик мъж! По-велик и от най-великите! Като изключим мен, разбира се.

— Че кой е той? — попита Трилиън.

— Хотблек Десиато! — изненада се Зейфод. — Не го ли знаеш? Не си ли чувала за „Бедствен район“?

— Не — отговори Трилиън, която наистина не бе чувала.

— Най-великата — каза Форд, — най-шумната…

— Най-богатата — добави Зейфод.

— … рок-група в историята на… — опита се да намери точната дума.

— … в самата история — каза Зейфод.

— Не съм — каза Трилиън.

— Как така — каза Зейфод, — ето ни тук, на края на Вселената, а ти още сякаш не си живяла. Къде си била досега?

И той я поведе към масата, където сервитьорът отдавна ги очакваше. Артър ги последва, чувствайки се съвсем загубен и самотен.

Форд отцепи право през тълпата, за да поднови едно старо познанство.

— Хей, ъъъ, Хотблек — извика той, — как си, кво правиш? Страшно се радвам, че те виждам, братче. Вдигаш ли още шум? Изглеждаш много добре, много, ама много дебел и вкиснат. Страшен си!

Тупна мъжа по гърба и леко се учуди, когато онзи изобщо не реагира. Но Пангалактическите гаргаробластери, които се плискаха в него, му нашепваха да продължи нататък.

— Помниш ли доброто старо време? — каза той. — Славно си живеехме, нали? Бистрото на Катилите помниш ли? А универмага „Гръцмуля на Слим“? Клуба на грешните къркачи? Чудесни дни, а?

Хотблек Десиато не изрази мнение по въпроса дали това са били чудесни дни или не. Но Форд не се смути.

— И когато нямахме какво да ядем, се представяхме за санитарни инспектори, това помниш ли? И обикаляхме заведенията за ядене и пиене наред, а? Докато накрая получихме хранително отравяне. А дългите нощи, прекарани в сладки приказки и пиене в онази смърдяща квартира над Кафе Клоака в град Гретхен, Нови Бетел? Ти все се усамотяваше в другата стая, дрънкаше на своята аджуитара и се опитваше да пишеш песни, които всички мразеха. Ти викаше, че не те интересува, а ние викахме, че нас ни интересува, защото страшно ги мразим — очите на Форд бяха започнали да се навлажняват. — Ти викаше, че не искаш да ставаш звезда — продължи той, потънал в носталгия, — защото презираш бълващата звезди система. А ние ти викахме — Хадра, Сулиджуу и аз, — че нямаш друг избор. А сега какво? Сега сам КУПУВАШ звездни системи!

Той се обърна и призова за внимание близките маси.

— Ето — каза той — един човек, който КУПУВА звездни системи!

Хотблек Десиато не направи опит да потвърди или отрече този факт и интересът на случайната му публика бързо изчезна.

— Струва ми се, че някой се е напил — измърмори едно мораво храстовидно същество в чашата си с вино.

Форд се олюля леко и се отпусна тежко в стола срещу Хотблек Десиато.

— Какъв беше онзи номер, дето го правеше? — каза той, посегна неблагоразумно да се опре на една бутилка и я разля, но по някаква случайност право в една чаша наблизо. И за да не отиде на вятъра щастливият завършек на злополучния му жест, изпразни чашата.

— Онзи наистина страшен номер — продължи той, — сещаш ли се? „Буъм! Буъм! Бъдърр!“ или нещо подобно. Когато го изпълняваш на сцената, свършва с това, че корабът се блъска право в слънцето. И ти наистина го правеше!

Форд блъсна с юмрук дланта на другата си ръка, за да поясни нагледно този подвиг. Отново катурна бутилката.

— Кораб! Слънце! Дум, тряс! — извика той. — И никакви лазерни ефекти и тем подобни! Ти и твоите момчета правите истински слънчеви избухвания, истински загар. И наистина ужасни песни.

Очите му проследиха струйката течност, която гълголеше от бутилката върху масата. Трябва нещо да се направи… помисли си Форд.

— Хей, искаш ли една чашка? — попита той.

Едва сега упоеното му съзнание регистрира факта, че нещо не е наред, че нещо й липсва на тази мила среща и че липсващото нещо е свързано по някакъв начин с това, че седящият срещу него дебел мъж с платинен костюм и сребърна шапка все още не е казал „Здравей, Форд“ или „Страшно се радвам да те видя след толкова време“, или каквото и да е друго. А да не говорим, че изобщо не бе и помръднал.

— Хотблек? — каза Форд.

Една огромна тежка ръка се стовари отзад върху рамото му и го изблъска настрана. Той се свлече тромаво от стола си и погледна нагоре, за да види на кого е тази груба ръка. Не бе трудно да се забележи кой е собственикът й, защото беше около седем фута висок и при това доста солидно сложен. Всъщност външният му вид силно напомняше кожен диван — лъскав, със заоблени форми и добре тапициран. Костюмът, в който бе напъхано тялото на мъжа, изглеждаше така, сякаш единствената му цел бе да демонстрира колко е трудно да се натика едно такова тяло в костюм. Лицето му приличаше на портокалова кора и имаше цвят на ябълка, но тук свършваше приликата му със сладките неща.

— Малкия… — каза мъжът с глас, който сякаш доста се бе мъчил в гърдите му, преди да излезе от устата.

— Ъъъ, да? — каза Форд с разговорен тон.

Изправи се с мъка на краката си и с разочарование откри, че върхът на главата му не се издига много над корема на мъжа.

— Чупката — каза мъжът.

— О, така ли? — каза Форд, чудейки се дали постъпва много разумно. — Че кой сте вие?

Мъжът се позамисли. Не бе свикнал да му задават подобни въпроси. Въпреки това успя да скалъпи набързо един отговор.

— Аз съм този, който ти казва да се чупиш — каза той, — преди да ти е счупил кокалите.

— Вижте какво — започна Форд плахо: много му се щеше главата му да спре да се върти, да се проясни и да се справи с тази ситуация — вижте — продължи той, — аз съм един от най-старите приятели на Хотблек, а…

Хвърли поглед към Хотблек Десиато, който дори и не бе мигнал още.

— … а… — отново каза Форд като се чудеше как е най-удачно да продължи след това „а“.

Огромният мъж бързо сътвори цяло изречение, което да върви след „а“-то и го изрече на глас.

— А пък аз съм телохранителят на мистър Десиато — гласеше то — и отговарям за неговото тяло, но за твоето не отговарям, затова го разкарай оттука, преди да му се е случило нещо.

— Ама чакайте малко — каза Форд.

— Никакво ама! — изрева телохранителят. — Никакво чакане! Мистър Десиато с никого не разговаря!

— А защо не го оставите сам да каже какво мисли по въпроса? — попита Форд.

— Той с никого не разговаря! — крещи телохранителят.

Форд хвърли още един тревожен поглед към Хотблек и бе принуден да признае пред себе си, че фактите бяха на страната на телохранителя. Дори и следа нямаше от каквото а да е раздвижване, а камо ли от някакъв особен интерес към съдбата на Форд.

— Защо? — попита Форд. — Какво му има?

Телохранителят му обясни някои работи.

Sunday, October 6, 2013

Непосилната лекота на битието

Бях се зарекла да не пиша ревю на тази книга. Беше толкова истинска. Но 6 октомври било денят на Тома Неверни. И съвпадна с първото издание на нощното ни забавно предаване по програма "Христо Ботев". Не можах да се стърпя. Пък и е добър епилог на една иначе безкрайна и безсмислена сага. Оставката имам предвид. 



Днес съм решила да поговорим за Томаш Неверни, ако мога така закачливо да нарека главния герой от култовия роман "Непосилната лекота на битието" от чешкия писател Милан Кундера. И тъй като тази книга определено няма славата на леко четиво преди лягане, нека се опитаме да погледнем на драматичната любов в нея от един малко по-различен ъгъл. 

Представете си за момент, че сюжетът на романа на Кундера не е хронологично ситуиран около Пражката пролет от 1968-а, а... около антиправителствените протести в България през 2013 година. 

Най-големият чар на оригиналната любовна история в "Непосилната лекота на битието" се крие може би във факта, че преуспелият лекар Томаш съвсем не си търси чехъл, под който да се навре, когато налита на невинната Тереза, която по думите на Кундера е "жалка сервитьорка от затънтен град", и изгубва характерния си ергенски здрав разум. Тя пък, мен ако питате, направо си е излязла на лов за мъж, който да я отведе далеч от откачената й майка. Да речем, че всичко това с пълна сила може да си важи и за българската действителност, ако само направим малката вметка, че е по-добре да не наричаме Томаш преуспял лекар, като се има предвид дереджето на здравната каса у нас през 2013-а.

При цялата дисфункционалност на отношенията им обаче се оказва, че тези двамата всъщност могат да съществуват заедно, при това съжителството им се оказва доста плодотворно. Макар че Томаш Неверни се държи по начин, подобаващ на прозвището му, разбира се. По всяка вероятност ги забива в "Ялта" веднъж месечно и всеки ден на спирката на тролея. Тереза сънува кошмари и изпада в истерии по повода, но жените от целия свят като че ли винаги са имали тази особеност, така че няма нужда да я актуализираме спрямо настоящата българска действителност.

В даден момент вече Тереза и Томаш са изгладили или поне прикрили недоразуменията и явно са толкова щастливи, че започват да мислят за политика. И ето ти проблем. 

В Чехословакия през 1968 година един политик на име Дубчек поядосал СССР с радикалните за времето си твърдения, че социализмът все пак може да бъде с човешко лице. Дошли руските танкове, народът възроптал и родил герои. Така е и при Кундера, така е и в реалността.

В България през 2013-а едно правителство ядоса народа си с опит за назначение, който като че ли никой жив и грамотен българин досега не е подкрепил. Народът възропта, но танковете не дойдоха, за да ни превърнат в герои, а Сталинград пак се оказа непревземаем. 

И така - Томаш Неверни от книгата се оказва верен на принципите си и отказва да наведе глава пред партийния натиск, който му бива наложен. Тереза пък излиза, че далеч не е толкова крехка и безпомощна, колкото изглежда на пръв поглед, изиграна от Жулиет Бинош в екранизацията по романа от 1988 година. Въоръжена с фотоапарат, тя снима Пражката пролет от самия й епицентър и рискува живота си на площада, за да достигне истината за чехословашките събития от 1968-а до страните от свободна Европа. 

В България тия двамата най-вероятно биха развявали на жълтите павета гигантски трансперант с призив "ОСТАВКА", а в личния си живот би им се налагало да отказват да наведат глава пред банката, която се опитва да се свърже с тях от месеци във връзка с непогасени вноски от ипотечния им кредит. 

И тъй... криво-ляво и с малко късмет, работите отиват на добре за героите в книгата на Милан Кундера. Бих обобщила малко по-особения хепиенд на романа с думите: отиват на село и са щастливи, далеч от политиката, малко преди да се разбият с камион. Но това е в Чехословакия. Няколко години след 1968-а.

Wednesday, October 2, 2013

един за всички и всички без един


Step by step, heart to heart, left right left
We all fall down like toy soldiers
Bit by bit, torn apart, we never win
But the battle wages on for toy soldiers


един войник дезертира от фронта

и отиде да води по-славна война

един каскет пленен в битка

един приятел по-малко

от известно време си водя сметка

само едно е сигурно

всички падаме в боя

и струи воинска чест

ние не сме дезертьори

ние не сме предатели

и никога не сме били агенти

твърде сме млади да бъдем ченгета

може би просто сме жалки противници

и сме толкова тъпи

че се избиваме помежду си

мразим да лазим

затова мразим и тия

с които ни се налага да лазим

те винаги ще знаят от какво са белезите

те винаги ще удрят слабите ни места

ако решат да удрят

пък и винаги става така, в крайна сметка

животът има някои прости закони

първият от тях гласи "оправяй се"

вторият "сам".

и толкоз.

ин-ян

аз съм сама като куче

и вия

дера вратата на съдбата си

но винаги стоя на прага

и се превръщам във вълк

и вия

не знам дали сте чували вълк да плаче

това не е заканителният вой срещу пълната луна

по пълнолуние всеки може

после

после е хлипане

плачат вълците за луната

но после бързат

да я пропъдят с воя си


ти си сам като котка

като котката сам

сам край реката

ти също там

край реката си бил

твърде възможно е да си бил

сам - и сега

и мъркаш

най-вероятно минорно мъркаш

отдаваш се на мрака и уюта си

и даже не ти дреме за луната :)

Traumatized Karma

"Though I know I should be wary, still I venture someplace scary..."

какво са ти направили, дете

ти обичаше антигероя Beatlejuice

защото виждаше доброто в него

обичаше, когато лошите правят добро

и плачеше за мъртви птици

за бащини къщи

за всичко плачеше

ти винаги много си плакала



къде ти е детството

къде са мечтите ти

къде са приказките

къде е вярата

в доброто

в бог

в любовта

защо направи всичко на образование и наука

защо приятелствата ти са въпрос на

конкурентноспособност

защо по дяволите постоянно искаш да ти е яко

да ти е леко цъкнато да те е хванало да те е вдигнало

да те е пуснало да имаш още да има и за после

поне едно каше

поне един спешен телефонен номер

поне едни пет кинта в джоба

поне един час време ...

ужасна си



къде са ти повестите за смели животни

от времето когато беше на шест?

майка ти дълго ги пазеше

ако бях на нея, щях да ги чета и да плача

наивността е ебаси проклятието

невинността е обречена да умре

поне

наивността не умира никога

ужас



честита ти травма от студентството, мила моя

ти не си ли го търсеше

през всичките тези години

една свястна причина

така да се каже - основателна

да се отдадеш на целия този мрак

който дебне в теб

откакто си се родила просто

не си виновна

въобще


просто вече не си дете

и нямаш право на достъп до спомени

без да платиш

съответната сума от болка

междупрераждане

сега е време да съм пепел

феникс - после

друг път

някога


и кво ще правя с проклетите си криле

когато няма да мога да си говоря с червеите?

свиква се някак си

времето пепел е

и няма голямо значение

и ние никакво не му отдаваме

особено между преражданията


"ще познаеш, че се прераждаш,

когато няколко дни не си гледаш часовника"

сигурно е метафора

за свободата

на пепелта

и за това, че когато си феникс

червеите за теб са просто храна

никакви приятели не са ти

ще бъдат може би, но за кратко

в онези няколко мига от вечността,

когато ти преставаш да бъдеш толкова

огнено-легендарно-епично красив

и си пепел

точно преди да се родиш


Азът се ражда, когато посегнеш на нещо или някого

заради желанието си

Той е първото алтерего

което никога никога никога няма да ти прости


вече не искам да раждам феникси

само червеи

на (не)прощаване

ССХ


прави добро

на тях ще им изглежда като лицемерие

ще валят канонади от обвинения

ще се стреля с отровни стрели

и от всички ръждясали остриета по гърбовете ни

ще се разтичат татуираните ни сълзи

и ще имаме нужда все нещо да мразим

и ти...

мрази, но все добро прави

защото твоята ненавист е последното съпротивление

на чистотата срещу гнусния им свят

във който ни натикаха от раждането

във който гният мръсно чистите души

в телата на надрусани машини за сизифов труд

обичай

нека боли и люти и кърви

ти пак обичай

и се бори

мрази

но никога не спирай да обичаш.

Saturday, September 21, 2013

даоистко откровение с будистки препратки

Досега се правих, че вървя по пътя

и наистина вървях... против волята си.

Време е за почивка.

Имам Иван,

стотици гълъби за лекуване,

котка, която чака да бъде нахранена.

И всички нови и стари приятели,

за които да се уча да се грижа.

Само ще гледам... да не се вглеждам...

Monday, September 16, 2013

М



Да я свиеш,

да я изпушиш,

Да вдишаш

(за да те хване).

Да я издишаш,

да я оставиш

да те напусне

(и да те пусне)...

и да поискаш още. :)

Sunday, September 15, 2013

раници

На 15 септември можеш да преброиш всички,
които през лятото са пропушили,
започнали са да четат,
намразили са математиката
или са прослушали метъл.
Личи им по походката.

:)

Tuesday, June 4, 2013

an excessively metaphoric lecture on dreams and brain-movies ---

стремеж - стена
полет - дъно

Сънувах нещо, дето ако няма Господ, който да ми го е пратил с конкретната цел да се взема в ръце, то собственото ми подсъзнание е Господ, честно. Дано не звуча като сектант.
А утрото е мъдро, колкото си искаш, с подобаваща психогенна болка в корема, със съответното блудкаво кафе и целеустремен поглед. (Целеустенен?)
И се запитах - докога ще се съпротивлявам?

Падам.
Летя.
Знам, че това долу ще ме убие.

Животът ми е пророчески сън, пратен от Господ или от подсъзнанието ми, в който всичко се случва символично, за да науча, каквото трябва. Единственият проблем е, че винаги твърде дълго оставам в киносалона след прожекцията. И си говоря с екрана, и го убеждавам, че лентата още не е свършила...

Твърде дълго останах и ми омръзна от шибаните филми.

Сега си тръгвам като раците - заднешком, бавно, с онази вдигната ръка, която казва "не знам кога, но сигурно ще е скоро". Не знам дали ще бъде обаче. От някои пропасти се скача без въже.

Щастието е 25-ият кадър. Я го има, я не.

Saturday, April 27, 2013

Върнах се.
Тук съм.
Аз съм.

Дълго ме нямаше, дълго се търсих, не че съм се намерила,
но се върнах.

Всичко ненужно ще бъде старателно събрано, подредено, подвързано в тематични папки и изгорено на клада. Метафорична клада. the shift+del kinda stake.

……

Wednesday, March 20, 2013

clockwork

саундтракът на сънищата ми
е дъбстеп от най-долнопробния
с пулсиращо темпо на
отвратително точен часовник
прецъкване на всеки кръгъл час
знам, че сънувам само някакви си секунди
после гонгът променя кадъра
и дълго сутрин отеква среднощен звън
в белия шум на тиктакащите трамваи.

14:44

Tuesday, January 22, 2013

- act -

...

И после ще ми говорят те, че добрите брокери били просто талантливи актьори. Айде-де. Актьорите са брокери, и то от най-опасните, защото продават мечти, за които понякога плащаме с цената на живота си - ние - тези, които сме им повярвали.
И няма по-сладка смърт.

...

- in utero -


На К.О.

Заедно
в окопа на световната психологическа война
на кретенията и алчността
на малките хора.

Всички заедно
в мехура чист кислород,
плуващ в блатото
на човешката цивилизация.

Винаги заедно
по метафоричния път
към въздушните кули
на съзнанието.

Други се раждат, умират,
женят се, развеждат се,
пак се женят, умират
(повтарям се).
Ние
сме като планктон в океана.

Заедно.