Из "Ресторант на края на Вселената", Дългас Адамс
— Ето там седи един стар приятел — каза той — Хотблек Десиато! Виждаш ли мъжа на платинената маса и с платинения костюм?
Зейфод се опита да проследи посоката, в която сочеше Фордовия пръст, но му се зави свят. Накрая го видя.
— А, да — каза той, но след миг се сети кой е всъщност. — Хей — възкликна той, — виж на това се вика супер велик мъж! По-велик и от най-великите! Като изключим мен, разбира се.
— Че кой е той? — попита Трилиън.
— Хотблек Десиато! — изненада се Зейфод. — Не го ли знаеш? Не си ли чувала за „Бедствен район“?
— Не — отговори Трилиън, която наистина не бе чувала.
— Най-великата — каза Форд, — най-шумната…
— Най-богатата — добави Зейфод.
— … рок-група в историята на… — опита се да намери точната дума.
— … в самата история — каза Зейфод.
— Не съм — каза Трилиън.
— Как така — каза Зейфод, — ето ни тук, на края на Вселената, а ти още сякаш не си живяла. Къде си била досега?
И той я поведе към масата, където сервитьорът отдавна ги очакваше. Артър ги последва, чувствайки се съвсем загубен и самотен.
Форд отцепи право през тълпата, за да поднови едно старо познанство.
— Хей, ъъъ, Хотблек — извика той, — как си, кво правиш? Страшно се радвам, че те виждам, братче. Вдигаш ли още шум? Изглеждаш много добре, много, ама много дебел и вкиснат. Страшен си!
Тупна мъжа по гърба и леко се учуди, когато онзи изобщо не реагира. Но Пангалактическите гаргаробластери, които се плискаха в него, му нашепваха да продължи нататък.
— Помниш ли доброто старо време? — каза той. — Славно си живеехме, нали? Бистрото на Катилите помниш ли? А универмага „Гръцмуля на Слим“? Клуба на грешните къркачи? Чудесни дни, а?
Хотблек Десиато не изрази мнение по въпроса дали това са били чудесни дни или не. Но Форд не се смути.
— И когато нямахме какво да ядем, се представяхме за санитарни инспектори, това помниш ли? И обикаляхме заведенията за ядене и пиене наред, а? Докато накрая получихме хранително отравяне. А дългите нощи, прекарани в сладки приказки и пиене в онази смърдяща квартира над Кафе Клоака в град Гретхен, Нови Бетел? Ти все се усамотяваше в другата стая, дрънкаше на своята аджуитара и се опитваше да пишеш песни, които всички мразеха. Ти викаше, че не те интересува, а ние викахме, че нас ни интересува, защото страшно ги мразим — очите на Форд бяха започнали да се навлажняват. — Ти викаше, че не искаш да ставаш звезда — продължи той, потънал в носталгия, — защото презираш бълващата звезди система. А ние ти викахме — Хадра, Сулиджуу и аз, — че нямаш друг избор. А сега какво? Сега сам КУПУВАШ звездни системи!
Той се обърна и призова за внимание близките маси.
— Ето — каза той — един човек, който КУПУВА звездни системи!
Хотблек Десиато не направи опит да потвърди или отрече този факт и интересът на случайната му публика бързо изчезна.
— Струва ми се, че някой се е напил — измърмори едно мораво храстовидно същество в чашата си с вино.
Форд се олюля леко и се отпусна тежко в стола срещу Хотблек Десиато.
— Какъв беше онзи номер, дето го правеше? — каза той, посегна неблагоразумно да се опре на една бутилка и я разля, но по някаква случайност право в една чаша наблизо. И за да не отиде на вятъра щастливият завършек на злополучния му жест, изпразни чашата.
— Онзи наистина страшен номер — продължи той, — сещаш ли се? „Буъм! Буъм! Бъдърр!“ или нещо подобно. Когато го изпълняваш на сцената, свършва с това, че корабът се блъска право в слънцето. И ти наистина го правеше!
Форд блъсна с юмрук дланта на другата си ръка, за да поясни нагледно този подвиг. Отново катурна бутилката.
— Кораб! Слънце! Дум, тряс! — извика той. — И никакви лазерни ефекти и тем подобни! Ти и твоите момчета правите истински слънчеви избухвания, истински загар. И наистина ужасни песни.
Очите му проследиха струйката течност, която гълголеше от бутилката върху масата. Трябва нещо да се направи… помисли си Форд.
— Хей, искаш ли една чашка? — попита той.
Едва сега упоеното му съзнание регистрира факта, че нещо не е наред, че нещо й липсва на тази мила среща и че липсващото нещо е свързано по някакъв начин с това, че седящият срещу него дебел мъж с платинен костюм и сребърна шапка все още не е казал „Здравей, Форд“ или „Страшно се радвам да те видя след толкова време“, или каквото и да е друго. А да не говорим, че изобщо не бе и помръднал.
— Хотблек? — каза Форд.
Една огромна тежка ръка се стовари отзад върху рамото му и го изблъска настрана. Той се свлече тромаво от стола си и погледна нагоре, за да види на кого е тази груба ръка. Не бе трудно да се забележи кой е собственикът й, защото беше около седем фута висок и при това доста солидно сложен. Всъщност външният му вид силно напомняше кожен диван — лъскав, със заоблени форми и добре тапициран. Костюмът, в който бе напъхано тялото на мъжа, изглеждаше така, сякаш единствената му цел бе да демонстрира колко е трудно да се натика едно такова тяло в костюм. Лицето му приличаше на портокалова кора и имаше цвят на ябълка, но тук свършваше приликата му със сладките неща.
— Малкия… — каза мъжът с глас, който сякаш доста се бе мъчил в гърдите му, преди да излезе от устата.
— Ъъъ, да? — каза Форд с разговорен тон.
Изправи се с мъка на краката си и с разочарование откри, че върхът на главата му не се издига много над корема на мъжа.
— Чупката — каза мъжът.
— О, така ли? — каза Форд, чудейки се дали постъпва много разумно. — Че кой сте вие?
Мъжът се позамисли. Не бе свикнал да му задават подобни въпроси. Въпреки това успя да скалъпи набързо един отговор.
— Аз съм този, който ти казва да се чупиш — каза той, — преди да ти е счупил кокалите.
— Вижте какво — започна Форд плахо: много му се щеше главата му да спре да се върти, да се проясни и да се справи с тази ситуация — вижте — продължи той, — аз съм един от най-старите приятели на Хотблек, а…
Хвърли поглед към Хотблек Десиато, който дори и не бе мигнал още.
— … а… — отново каза Форд като се чудеше как е най-удачно да продължи след това „а“.
Огромният мъж бързо сътвори цяло изречение, което да върви след „а“-то и го изрече на глас.
— А пък аз съм телохранителят на мистър Десиато — гласеше то — и отговарям за неговото тяло, но за твоето не отговарям, затова го разкарай оттука, преди да му се е случило нещо.
— Ама чакайте малко — каза Форд.
— Никакво ама! — изрева телохранителят. — Никакво чакане! Мистър Десиато с никого не разговаря!
— А защо не го оставите сам да каже какво мисли по въпроса? — попита Форд.
— Той с никого не разговаря! — крещи телохранителят.
Форд хвърли още един тревожен поглед към Хотблек и бе принуден да признае пред себе си, че фактите бяха на страната на телохранителя. Дори и следа нямаше от каквото а да е раздвижване, а камо ли от някакъв особен интерес към съдбата на Форд.
— Защо? — попита Форд. — Какво му има?
Телохранителят му обясни някои работи.
