Истинската любов не обсебва, любовта не ревнува, не се сърди, не отмъщава, а само прощава, не иска, а само дава, не пита, а знае... Това със сигурност го е казал Буда, Мадлен Алгафари, Хорхе Букай и още един куп сладури. Със сигурност всички го осъзнаваме в онзи вълшебен момент, когато за пръв път успяваш да видиш красотата на някое дърво или цвете, след като дълго, дълго ти е било черно пред очите след поредната истинска любов.
И после - нали знаеш - всичко почва отначало. И винаги е (като) за първи път. И винаги този път е различно.
Предния път, когато сърцето ми беше разбито, избрах да се "влюбя" в приятелите си. По някаква случайност като че ли всеки от нас беше избрал съзнателно да се затворим в този кръг.
И толкова много пушихме, четохме, пихме, писахме, учихме, успявахме, проваляхме се, но всеки подаваше ръка на другия. Схемата е ясна - банда рошави студенти, вечно ровещи по джобовете за стотинки, за да държим главите си порядъчно упоени, за да не мислим за всички онези неща и хора, които ни разбиваха сърцата.
Вече не сме студенти, макар и някои още да поддържат подходящата степен на рошавост. Още пушим, четем, пишем, успяваме и се проваляме. И уж сме си същите, а разговорите не вървят. Аз съм се променила, не те.
Сега ще остана насаме с най-красивите си спомени, за да им се порадвам за последно, преди да ги пусна завинаги на свобода.
И да забравя най-красивата любовна история, която ми се е случвала.
