рамена за ранени

"Imam nujda ot ramo..."

твърде е рано

отдавна

за двама ни

няма ни

о, нима?

няма "ама"

нямам рамо

за рани

а рани няма

ръми.

твърде рано е.

стари дневници #2

---за безкрайностите---

стр. 28, 16 април 2013

Понякога си мисля, че не ме е страх толкова от всичко лошо, което би могло да ми се случи. Страх ме е от хубавото, което ме топли и пази понякога за известно време, а после си отива, изчезва безследно и ме оставя сама в мрака.

Самотата в такива моменти едва се издържа. Когато свикнеш и я опознаеш, е друго. Специализираш се, един вид. Само че тя е различна и все по-ужасяваща след всеки път, когато за малко е грейвало слънце. И все по-трудно я понасям. Все по-висока ми се струва цената на мимолетното щастие.

Затова малкото, което си позволявам да очаквам тези дни, ми се струва твърде много. Едно е сигурно - че не искам да искам. Живее ми се в съзерцание и безрезервна обич. Не че знам какво е. Никога не ми се е случвало (тук щеше да е прекрасно, ако можех да кажа, че никога не ми се БЕШЕ случвало... проклетите условни наклонения).

Последната точка я ударих насила. Марица нещо ми се опъна (Марица е пишещата машина). Така де. Искам да кажа, че точките понякога се налага да се удрят насила. Мамка им.

Не искам точки, нито удивителни, нито въпросителни. Никаква пунктуация,никакъвсинтаксисникаквотърсененасмисъливечнолутанедобезкрай---самобезкрай---безкрайност

монотонна

топла

неангажираща

безмълвновсеотдайна

искащасамонаужким

усмихващасе

наосъзнаването, че ОЩЕ

може да иска.

Все още хубаво си служа

с пунктуация.

И все пак в петите ми се размърдва

малкият звяр, наречен душа.

БЕЗКРАЙНОСТ=

край без пунктуация

стари дневници #1

стр. 27, 14 април 2013

Парченца от друг, паралелен свят, в който всичко съществува в хармония с обкръжаващата го действителност. Място, където повечето въпроси са изтрити от езика, а отговорите са винаги там, стига само да ги потърсиш. Мигове от вечността, заключени в импресии. Болезнено е само завръщането - като прибиране от планината, като събуждане от хубав сън, като измръзнала от слани пролет.

Сега е време да се събудя отново, но по онзи така трудно постижим, прекрасен начин, който позволява да донесеш парченцата със себе си в действителността. Парченца тишина, хармония и слънце.

А понякога така търпеливо умея да чакам. Страхувам се от търпението, защото то не е нищо повече от притихналото усилие на назряващ бунт. Сега знам, че си струва да чакам. Но тогава, някой ден, когато чакането свърши, дали все още ще смятам, че си е заслужавало? Страхът и самотата се хилят някъде във фона на съзнанието. Само че, като се замисля, след всичките тези безсмислени битки и всичките грешки, които можеше да си спестя, нещо много хубаво се обажда от дъното на душата ми - че все пак си струваше :)

Понякога в главата ми изниква нечия нова квартира, двама напушени украинци и Боб Марли по радиото в кухнята. И повести на Деян Енев на площад Свобода. Следобеден сън през пролетта. И тихи вечери в розариума. Всичко, всичко е било именно така, както трябва, за да продължи да се върти светът до тук, тъкмо до тук.