РУСКА КЛАСИКА

/опит по Гогол/

Слънцето ще изгрее всеки момент
във черните дерета на очите ми.
Ще мине някоя подранила слугиня
и ще открадне плитките ми. А без тях
ще бъда просто грозен труп на пътя
и сигурно ще преча на движението.

Аз съм мъртва, Николай Василич,
умрях по-миналата зима
от бездушие.
Продай ме, отърви се от мен,
излъжи купувачите, че съм жива.
Купи с парите шнола за слугинята,
нахрани дечурлигата със кефир и гречка.
Ако случайно хартиса нещо,
под възглавницата го прибери -
бели пари за черни дни;
бели кахъри са моите черни очи.

Скоро ще съмне, затова ела пеш,
конете ти ще се уплашат от трупа ми.
Раздай ме на бедните, Николай Василич -
аз съществувам само на хартия.

Елементарна аритметика

Изпушил съм около седем хиляди цигари
от онзи ден, когато ти разбих сърцето
с автобус,
тръгнал в посока, обратна на твоята.
Изпил съм около един тон водка.
Изшмъркал, пилял и изплакал - много.
Пробягах десет хиляди метафорични километри
и пак ми се скъсаха кецовете на тая гара.
Ето ме, псувам и търся чифт вакли очи
от преди седем хиляди угарки.

А ти разбиваш сърцето ми с двегодишното си дете
и изчезваш в посока, обратна на моята.

МРАК

Странно е да си със завързани очи. Чуваш шум и музика, стъпки и гласове и всичко е толкова близко, но сякаш го няма, сякаш идва от отвъдния свят, или може би ти си в него. Слухът ти неминуемо се изостря и започваш да чуваш всеки звук по-силно и ясно от когато и да било ("Моля, говорете четливо" - бях получил такава препоръка от анонимен слушател, когато работех в училишното радио).
Когато си с превръзка на очите, сигурно не се замисляш за материята й, може би дори нямаш време да усетиш как пристяга слепоочията ти в задушаващата си прегръдка. Ти не мислиш за възела на тила си - какъв е и дали не притиска твърде силно вестибуларния ти апарат - интересува те само дали можеш да го разхлабиш и да се освободиш от обхваналата те тъмнина.
Но когато си сляп, е друго. Когато някой се опитва да те вкара като нелегален имигрант в страната на мрака, не съзнавайки, че ти всъщност си нейният абсолютен монарх... абе, друго си е. Моите похитители няма как да знаят това, защото ме отвлякоха в съня ми, както бях заспал със слушалките под звуците на Малеровата втора симфония. Явно са ме упоили с нещо, защото сега усещам болезнени пулсации в главата си и бих се заклел, че за пръв път в живота си виждам размазани светли петна, ако не беше тази превръзка. Сигурен съм, че дори да прогледна точно в този момент, не бих могъл да видя нищо през нея.
Няма точка от Браиловото писмо, която да е в състояние да предаде иронията на подобна ситуация. Очите ми да се събудят именно сега, когато са завързани и броени часове преди да ме удушат - може би точно с този шал, с който си мислят, че крият от мен самоличностите си.
Сигурен съм, че ще ме удушат. И двамата вонят на онзи противен страхлив садизъм, чийто любим начин на убиване е това да видиш как и последният атом кислород угасва в дробовете на жертвата. А тя, разбира се, не може да се защити, защото е с белезници на ръцете и въже около кльощавите глезени (винаги съм имал ужасни крака. Това е втората причина жените да не си падат по мен, след слепотата, естествено).
Няма кой да плати шибания откуп, ето затова ще се отърват от мен. Нямам семейство, не работя, живея сам, а човекът, с когото водя най-пълноценни разговори, е чиновникът, който ми плаща пенсията за инвалидност. Той обаче дори не ми знае името - не знам защо е решил, че се казвам Митко и винаги ме нарича така. "Митко, пак си отсбалнал, мойто момче, я се виж! Повече мазничко да ядеш, мазничко му е майката! И бира."
С удоволствие бих се погледнал, стига да можех, г-н Иванов. Даже може и мазничко да проям - ако се казвах Митко, де. Пък аз съм Емил, оня слепият, който чака сега да го удушат с превръзката за очите му, няколко часа, след като е прогледнал. Ех, само да знаеха тия двама тъпаци, че няма как да отнемеш на човека това, което никога не е имал. Нито светлината, нито живота, в моя случай. Името даже не можеш ми взе, ако не го знаеш. Вярно, прочели са, че на вратата ми пише Емил, но ако попитат единствения човек, който ме познава, той с готовност ще те увери, че съм Митко - онзи с кльощавите глезени.
В мига, когато вратата се отваря, въображаемите светли петна пред очите ми стават все по-ярки. Някой сваля превръзката убиец и аз виждам две размазани фигури, шаващи около мен! Тогава разбирам, че не съм вързан за стол, а лежа, и то не в мазе, а в най-нормална стая.
- Добър ден - хили ми се кретенски единият садист. - Д-р Димитров съм аз. За мен е чест да бъда първият човек, когото виждате в живота си.

***