стремеж - стена
полет - дъно
Сънувах нещо, дето ако няма Господ, който да ми го е пратил с конкретната цел да се взема в ръце, то собственото ми подсъзнание е Господ, честно. Дано не звуча като сектант.
А утрото е мъдро, колкото си искаш, с подобаваща психогенна болка в корема, със съответното блудкаво кафе и целеустремен поглед. (Целеустенен?)
И се запитах - докога ще се съпротивлявам?
Падам.
Летя.
Знам, че това долу ще ме убие.
Животът ми е пророчески сън, пратен от Господ или от подсъзнанието ми, в който всичко се случва символично, за да науча, каквото трябва. Единственият проблем е, че винаги твърде дълго оставам в киносалона след прожекцията. И си говоря с екрана, и го убеждавам, че лентата още не е свършила...
Твърде дълго останах и ми омръзна от шибаните филми.
Сега си тръгвам като раците - заднешком, бавно, с онази вдигната ръка, която казва "не знам кога, но сигурно ще е скоро". Не знам дали ще бъде обаче. От някои пропасти се скача без въже.
Щастието е 25-ият кадър. Я го има, я не.
