Чиста душа

Яз не умеем да пишем. Ама една писателка ми вика „Пиши, бре, Иване, напиши го това, къде ми го разправяш вече четири годин!“. Как, викам, яз не можем правилно да говорим, она вика: „Пѝши. Така, как ми го казваш, така го напиши“.
Прибрах се яз дома, гръбо ме боли, костиците на ръцете ме болат, ребрата ми одрани, целио съм изапан. Сетих се за мойта любима книга, яз само една книга съм прочел у живото си - „Кръстнико“ - на оня, италианецо... Марио... Пузо.
А па любовни книги ич не съм чел, не знам за що се разправя у тех, яз и любов не знаем що е май, ама они знаят сигурно, нема бадева да пишат, я. И се сетих, че от четири годин чекам некой да я напише и мойта история у един роман, па и у разказ некакъв може, да остане некъде на артията, понеже яз утре-другиден можем да си умрем, може да ме утепа некой. А па тая любов не треба никога да умира. Яз така мислим... Па може и да са я написали вече, как да знам, като не съм чел.
Па седнах и това, къде го пишем тая нощ, че си го запазим некъде, скрито. Да го намери некой ден некой, па да си каже - „Брей, тоя Иван как е обичал“.
Обичах я, зер, и така я обичах, че небето се пукаше от завист, кога одех у тех да я земем, да я водим некъде. По дискотеки съм я водил, по кръчми, по апартаменти, десет годин очите ми само у нея беха. И она ме обичаше, оти като ме види, целата се разтреперваше - е така... Е така! - и пръстите й, кога ме гали по лицето и вика: „Иване, чиста душа си, Иване“. Яз така се предадох, понеже за цел живот само от нея съм я чувал тая дума.
Чист. Яз да съм чист? Яз съм се родил со църното у душата, така ме е донесла на тоя свет майкя ми, горката, бог да я прόсти. Как може некой въобще да е чист на тая земня, у тая държава, къде секой некак гледа да ти тури крак и нож да ти забие у гръбо?!...
На втората година я отведох дома, майкя ми ме пита кога че се жениме. Яз, майко, викам, нема да си турам пръстенье по ръцете и подписи по разни свидетелства, она ми е у сърцето, а оно не знае що са това разводи и делби на имоти. И почнах малко по малко да оправям къщата, дограма турих, убава, скъпа. Балатумите ги манахме, па турихме плочки теракота. Другата пролет Елена забремене, на майкя ми и татко ми им се сгреяха душичките, заприготвия се унуци да чуват... И така, знаеш как е.
Лапето кога се роди, излезнах навънка у снего и до колена се заринах у него, гол, само по гащета и потник. Топех го тоя снег, казвам ти, с телото си го топех, така ми се разбуни душата. Щерка. Елена. Она не беше съгласна да го кръщаваме така детето, ама яз се заинатих. Викам й, нема друга жена за мене на тоя свет, само Елена е, и ако че обичам друго женско, како тебе, оно треба също да е Елена. А она плаче и се смее и ми вика: „Иване, яз нема па да те ревнувам от детето, да не съм улава, ти си ми мойто момче...“ Така ми викаше она – нейното момче. Същата работа като чистото – какво момче съм яз с тия бръчки, намръщен, лош, цела София от мене трепери, па и у селото беше почнало да се разчува... Какво момче, яз не съм бил момче, откак фърлих тояжката и прашката и турих пищоль у джебо.
Она секога сичко ми е прощавала, ама оно ти иде некой път до гуша. Особено кога имаш маленко дете болно, а баща му се прибира с кръвава пачка у якето и с подута глава. Търпе, търпе, търпе, десет годин ме търпе. И раните ми превръзваше, и ме криеше, кога некой дойде да ме търси, и с комшиите спре да говори, не се показа навънка сума ти време, от страх – и за нея си, ама най-вече за мене и за маленката Еленка.
Толку е изтърпела она зарад мене, та кога я видех на праго с куферите, половин час си мислих, дека сънувам. Немаше нищо – да кажеш, дека е прелела чашата. Немаше ме десет дена само, яз съм се размотавал по София цели месеци. Не че съм искал, ама требеше да се бачка, да го доизкарам дворо на тая убава къщица. Прибирам се, гледам – Елена си трае, детето плаче, а она му вика да не реве и събира последнио багаж у куферо.
И пак така ми каза: „Чиста душа си, Иване“, ама не ме погали, а ме подмина и млатна вратата. Чух я маленката как ме вика от дворо и после от улицата, идеше ми стената да разбием с пестници от мъка, като що некога бех топил снего от радост по нея. Ама стоим, не можем да си мръднем устата даже, нищо не можах да им кажем. Мръсен се усещах. И лош.

Баща ми и майкя ми умреха и двамата за два месеца. Къщата я продавам. Язък за дограмите и за теракотите, колко пари съм насипал у тоя имот, а сега че го дадем за жълти стотинки. Нечем го, нечем да го видим, нечем да се връщам там. Не ме интересува за колко че го продам, тия пари, къде съм ги дал, не беха чисти. Така й казах на писателката, а она ме гледа с мокри очи и сигурно си мисли за некакви нейни трагедии. Секой си има. Ама за мойта требе да има нещо написано. Да го намери Елена некой ден, па да види колко много съм я обичал. И па да се пукне небето от завист.

Разпокъсани мисли за влюбването

На Е.К.

Влюбването е резултат от безпокойството на душата, което, колкото и парадоксално да звучи, се поражда от онова особено усещане за мир, когато ежедневният живот доскучава. Може и да ви се струва странно на първо четене, но всъщност чувството е много подобно на най-обикновена абстиненция.
Когато усети недостиг на пориви, мозъкът сигнализира на жлезите. Те го разбират, знаят, че при продължителна липса на вълнения той ще загуби онова, което най-общо бихме могли да наречем мотивация. Да, мозъкът, разбира се, може да привикне с отсъствието на предизвикателства, но така той би спрял да се бунтува, да търси и да копнее, рискува да се успокои. А умът на човека, особено на интелигентния, не може да бъде спокоен. Затова понякога идва момент, когато подсъзнателно молим "сърцето" си да се влюби.

Наркозата на влюбването е подобна на тази, която създава марихуаната. Приятната топлина, разливаща се по врата, бузите и в корените на косата; празнината в корема, която крещи да бъде запълнена; онази лекота, която кара жадувалия да се влюби мозък да анализира света около себе си и да се възхищава от собствените си абсурдни изводи; и най-вече страхът. Там е и голямата разлика. Ако можеш да пушиш джойнт, без да те хване параноята, бас държа, че няма начин да си влюбен и да не се тресеш от страх. Целият.

Нуждата на мозъка да трепти е толкова силна, че той не е способен да прецени страничните ефекти. Едва по-късно, когато осъзнае какво си е причинил, досущ като истински наркоман, започва да обвинява "сърцето" (на кавичките ще се спрем по-късно). После следва един от два възможни сценария. Ако е влюбен за първи път, човек решава, че няма живот без това чувство и иска още, още, още, мазохистично се отдава на обекта на желанието си и не може да мисли за нищо друго. А ако вече си бил влюбен поне веднъж, мозъкът знае за пагубните последствия, които го очакват, и иска само едно: секс. Панацея за влюбването.

Това, което наричаме сърце, не съществува, има само мозък и жлези. Сърцето е следствие от емоционалните фиксации на разума и именно оттам следва неговата парадоксалност. Сърцето само по себе си е оксиморон, а да го сравняваш или противопоставяш на мозъка е като да говориш за приноса на еднорозите към органичната химия.
Ако трябва все пак да говорим за наличие на сърце, можем чисто теоретично да го наречем инструмент, който превръща проекциите на мозъка в желания на тялото и жлезите.

Проекцията от своя страна е тъкмо онзи принципен индивид, в който се влюбваме няколко десетки пъти в рамките на средностатистическия човешки живот. Подсъзнанието изгражда тази представа още в най-ранно детство, а също така ни програмира да я търсим и налагаме върху всеки потенциален сексуален партньор. Мозък без предварително подготвена проекция не е в състояние да се влюби и поради това се намира в състояние на безграничен покой.

Кулата

Когато разбра, че робството е отменено, Превер претопи веригите и построи от тях шейсетметрова кула.
До петнайсетия метър тя беше дом, крепост, и всеки поглед нагоре носеше обещания за вселени и вечности. Но през следващите четиридесет метра кулата беше пуста. Един и същ многократно мултиплициран детайл. Вечност, намекната този път от досадата. И кулата наистина изглеждаше безкрайна.
Малцина стигаха до последните пет метра, където лъскав купол слага точка на изкачването. Дребна, ужасно дребна изглеждаше кулата от кръглото балконче на върха. И безумно красива, тъкмо заради това.

Превер не се учуди, когато му казаха, че хората обичат да скачат от неговата кула. Някои дори оцелявали и, още непревързали раните си, се устремявали отново нагоре към вечността.