Вътреутробно

На К.О.

Има нещо в деня, когато приятелите си отиват.

Последен фас, кратка обиколка, после раница, телефон, ключове, портмоне... суичър/колело/лещи - който каквото и това е. Тръгват след тегав разговор за рисковете на пътя.

Има нещо във всичко, дори в задръстването на прибиране после. Има нещо в това да останеш тук, в големия чужд град, докато другите обръщат на изток към вкъщи.
Заедно в окопа от световната психологическа война на кретенията и алчността на малките хора. Заедно в мехура чист кислород в блатото на човешката цивилизация. Заедно по метафоричния път към въздушните кули на съзнанието.
Докато другите се раждат, женят се, развеждат се, пак се женят, умират (повтарям се), ние си стоим така. Заедно. Като планктон в океана.
Сега си тръгват, аз оставам, но ще се върнат. После други ще тръгнем и друг ще остане. За мен това е своебразна румспринга. Период на съзряване за околния свят и за социума. Но все не ми стига въздухът и се връщам.
Без този мехур бих се задушила.

女蛇

"Кислород"

Змията, пиктограма на първородния грях.

Тя може да души до несвяст,
докато омаломощи напълно жертвата си,
след което излива в плътта капчици лепкава синя отрова.

Пагубно е да поставиш змия в извора на живота.
Смъртоносна метафора е да си татуираш змия,
ниско долу,
там, където е матката.
Това е тяло само на жена,
насила изтръгната от момичешката си ларва.

Това е като спонтанен аборт –
да създадеш живот,
а собствената ти имунна система да го убие.

Това е като любов,
за която се бориш,
а после разбиваш на хиляди парченца от егоизъм.

Това е като ябълката,
обещание за наслада,
с което обричаш на вечни мъки.

Жена с татуирана змия на корема носи ялова душа.
Жена с татуирана змия на корема носи ялова душа.
Жена с татуирана змия на корема носи ялова душа.

Ink

Get inked or die naked

Татуировката не е картина, за да я наречеш шедьовър. Не е и обица на причудливо място, за да кажеш, че е „супер яка“. Хубавата картина е много вероятно да те надживее, да я завещаеш на първородния син, любимото внуче или засуканата си трета съпруга. Не е изключено и да я откраднат, а накрая сигурно ще се озове в музей, в доста по-запазено състояние от твоите тленни останки. Обицата пък може да се откъсне по време на пого, да се загуби при по-бурен секс, а най-вероятният сценарий е да ти писне и да я махнеш. Дупката ще зарасне, може би дори няма да ти остане белег, а само споменът за лудите млади години. Само татусът остава за цял живот и си отива заедно с теб, затова е най-личната форма на изкуство.

РУСКА КЛАСИКА

/опит по Гогол/

Слънцето ще изгрее всеки момент
във черните дерета на очите ми.
Ще мине някоя подранила слугиня
и ще открадне плитките ми. А без тях
ще бъда просто грозен труп на пътя
и сигурно ще преча на движението.

Аз съм мъртва, Николай Василич,
умрях по-миналата зима
от бездушие.
Продай ме, отърви се от мен,
излъжи купувачите, че съм жива.
Купи с парите шнола за слугинята,
нахрани дечурлигата със кефир и гречка.
Ако случайно хартиса нещо,
под възглавницата го прибери -
бели пари за черни дни;
бели кахъри са моите черни очи.

Скоро ще съмне, затова ела пеш,
конете ти ще се уплашат от трупа ми.
Раздай ме на бедните, Николай Василич -
аз съществувам само на хартия.

Елементарна аритметика

Изпушил съм около седем хиляди цигари
от онзи ден, когато ти разбих сърцето
с автобус,
тръгнал в посока, обратна на твоята.
Изпил съм около един тон водка.
Изшмъркал, пилял и изплакал - много.
Пробягах десет хиляди метафорични километри
и пак ми се скъсаха кецовете на тая гара.
Ето ме, псувам и търся чифт вакли очи
от преди седем хиляди угарки.

А ти разбиваш сърцето ми с двегодишното си дете
и изчезваш в посока, обратна на моята.

МРАК

Странно е да си със завързани очи. Чуваш шум и музика, стъпки и гласове и всичко е толкова близко, но сякаш го няма, сякаш идва от отвъдния свят, или може би ти си в него. Слухът ти неминуемо се изостря и започваш да чуваш всеки звук по-силно и ясно от когато и да било ("Моля, говорете четливо" - бях получил такава препоръка от анонимен слушател, когато работех в училишното радио).
Когато си с превръзка на очите, сигурно не се замисляш за материята й, може би дори нямаш време да усетиш как пристяга слепоочията ти в задушаващата си прегръдка. Ти не мислиш за възела на тила си - какъв е и дали не притиска твърде силно вестибуларния ти апарат - интересува те само дали можеш да го разхлабиш и да се освободиш от обхваналата те тъмнина.
Но когато си сляп, е друго. Когато някой се опитва да те вкара като нелегален имигрант в страната на мрака, не съзнавайки, че ти всъщност си нейният абсолютен монарх... абе, друго си е. Моите похитители няма как да знаят това, защото ме отвлякоха в съня ми, както бях заспал със слушалките под звуците на Малеровата втора симфония. Явно са ме упоили с нещо, защото сега усещам болезнени пулсации в главата си и бих се заклел, че за пръв път в живота си виждам размазани светли петна, ако не беше тази превръзка. Сигурен съм, че дори да прогледна точно в този момент, не бих могъл да видя нищо през нея.
Няма точка от Браиловото писмо, която да е в състояние да предаде иронията на подобна ситуация. Очите ми да се събудят именно сега, когато са завързани и броени часове преди да ме удушат - може би точно с този шал, с който си мислят, че крият от мен самоличностите си.
Сигурен съм, че ще ме удушат. И двамата вонят на онзи противен страхлив садизъм, чийто любим начин на убиване е това да видиш как и последният атом кислород угасва в дробовете на жертвата. А тя, разбира се, не може да се защити, защото е с белезници на ръцете и въже около кльощавите глезени (винаги съм имал ужасни крака. Това е втората причина жените да не си падат по мен, след слепотата, естествено).
Няма кой да плати шибания откуп, ето затова ще се отърват от мен. Нямам семейство, не работя, живея сам, а човекът, с когото водя най-пълноценни разговори, е чиновникът, който ми плаща пенсията за инвалидност. Той обаче дори не ми знае името - не знам защо е решил, че се казвам Митко и винаги ме нарича така. "Митко, пак си отсбалнал, мойто момче, я се виж! Повече мазничко да ядеш, мазничко му е майката! И бира."
С удоволствие бих се погледнал, стига да можех, г-н Иванов. Даже може и мазничко да проям - ако се казвах Митко, де. Пък аз съм Емил, оня слепият, който чака сега да го удушат с превръзката за очите му, няколко часа, след като е прогледнал. Ех, само да знаеха тия двама тъпаци, че няма как да отнемеш на човека това, което никога не е имал. Нито светлината, нито живота, в моя случай. Името даже не можеш ми взе, ако не го знаеш. Вярно, прочели са, че на вратата ми пише Емил, но ако попитат единствения човек, който ме познава, той с готовност ще те увери, че съм Митко - онзи с кльощавите глезени.
В мига, когато вратата се отваря, въображаемите светли петна пред очите ми стават все по-ярки. Някой сваля превръзката убиец и аз виждам две размазани фигури, шаващи около мен! Тогава разбирам, че не съм вързан за стол, а лежа, и то не в мазе, а в най-нормална стая.
- Добър ден - хили ми се кретенски единият садист. - Д-р Димитров съм аз. За мен е чест да бъда първият човек, когото виждате в живота си.

***

Редутски цикъл MCMLXXV*

- Замислих се колко добре го познавам - казва Г. и започва да прехвърля в главата си идеи за подаръци на Добри. - Какво се умълча? - пита след кратка пауза.
- Нищо. Замислих се колко добре го познавам аз.

Подарявал ми е книги (често в електронен вариант :р), алуминиево канче, пълно с кал и клонки, намерено на Скакавишкия водопад, шнола изпод фотьойла в "Театрото", синя памучна риза, която забрави у нас и не пожела да си вземе обратно и която топли най-вече емоционално... Правил ми е палачинки, овесени ядки и миш-маш, свивал ми е цигари. Учеше ме да свивам цигари.
А днес за пореден път ми даде най-ценното нещо - съзнанието, че е там и ще продължава да бъде, а аз винаги ще имам рамо.
Даже пет чифта.
Обичам ги.

* "Редута" е квартал на София, който се намира в близост до централната част на града. Той е част от Район Слатина. На север граничи с кв. Подуене, на юг — с кв. Гео Милев и на изток с кв. Слатина. (Уикипедия) Редут е военен термин, название на постоянно или временно фортификационно землено укрепително съоръжение. Ние си имаме теория, че кварталът се нарича така, защото там са живели:
а. редутите - явно някакъв вид митични същества
б. четниците на Редьо войвода

:)

St. V

По-банални сме и от Керуак.
Пием кафе, обръщаме го на текила, стържем лимоновата кора, заместена в междузъбието, слушаме реге и говорим за собствените си неуспехи. Междувременно хора умират, женят се, раждат се (не задължително в този ред). Осъзнаваш ли колко любовни истории започнаха и приключиха, докато ти успееш да събереш парчетата от сърцето, което онази недоклатена кифла с кривия нос разби? Всъщност носът й е само метафорично крив - защото още само се каня да го счупя и се сдържам само от обич към теб. Но някой ден ще ме ядосаш, ще ти тегля една майна и наистина ще я направя трудна за рисуване. Не може вечно само ти да си крив заради нея. Трябва да има наказани.
Честит Св. Валентин.

Лимон

Съвсем в реда на нещата си беше, макар и напълно неоснователно, хората да отдават небивалия му късмет в живота не на друго, а именно на... лимона. Лимонът, който той неизменно носеше в джоба на поизтърканото си велурено сако и който, без съмнение, притежаваше магически свойства. Още повече, че всеки обикновен лимон досега трябваше вече да е изсъхнал, а този си стоеше от години свеж, все едно току-що е откъснат от клончето. Ще кажете – какво толкова, това не е бил един и същ лимон. Добре, а как тогава той си остана с обиколка точно 22 сантиметра и половина и винаги тежеше ни повече, ни по-малко от 128 грама?
Неотдавна един хитрец реши да открадне магическия лимон и да присвои способностите му. И наистина го направи, и опитва дълго време, но лошият късмет не пожела да го остави на мира. Тогава крадецът върна лимона на неговия пълноправен собственик, но не можа да се стърпи и го попита:
- Защо проклетият цитрус не подейства при мен?
- Не знаеш неговата тайна – и човекът с лимона разкри магията: - Всеки път, когато ми се случи нещо лошо или неприятно, аз се сещам, че в джоба си нося лимон. Става ми смешно от този абсурд и така лошият късмет бяга от мене.

БЕЗОБЛАЧНО

Тази нощ отново заваля сняг. И как няма да завали, когато липсата на нещо, някой, е толкова силна, че тежестта й те смазва върху сребърното огледало на леда? Точно тогава излизаш от Хостела и се пързаляш на всяка крачка, правиш едни и същи жалки опити да запазиш равновесие и в края на краищата падаш жестоко, по задник. Как да не паднеш просто, когато си изпила само една малка мастика с последната си двулевка, ресто от магазина за тютюневи изделия, кафе и сладко. Нали трябва да има ирония?... Нали?
Вървиш. Към онази кутия, която наричаш дом, отнесена си в мечти за топлите завивки на леглото й. Там ще се сгушиш с лаптоп между краката и ще пишеш цяла нощ, въпреки че си гладна, въпреки че ти се пуши, въпреки че последното нещо, което би искала да имаш между краката си, е шибан лаптоп.
И как няма да пишеш, когато мастиката ти е малко и топлината, която претоварената машина разлива по голите ти бедра, е толкова ненужна и толкова недостатъчна да запълни празното.
Празно в сърцето, в главата, между очите, в порите, в ноздрите, чак до петата. Празно.
Може би тогава ще решиш, че ти се прави любов, не, секс, защото любовта е твърде абстрактно понятие, и мислите ти ще отлетят до настоящия образ на вечната ти проекция. Ухилен, висок, светлоок, с тракийски скули, типичен балкански простак с цигара между пръстите и душа. Чисто бяла душа като снега, който се сипе отгоре ти в момента. Едва по-късно ще разбереш, че ти не можеш да го изчукаш под тези вехти чаршафи, пред телевизора и под абсурдния абажур на майка ти. С него може да се прави само любов, нищо че е простак, и то не в града, а там, където се гънат прелестно полите на Великата планина, под облачното небе, което най-безочливо ще надзърта иззад гърба му между краката ти и ще запраща стенанията ти като хартиени стрелички по вятъра.
Всъщност такъв филм няма. Но ти не знаеш това, затова ще го търсиш с часове по тракерите и форумите, а после, с премрежени от монитора очи и дълбаеща болка в слепоочията, ще се придвижиш до шумния си хладилник и ще извадиш от него мастика. Ще сложиш и малко лед в чашата, колкото да се разоблачи, и ще я изпиеш. Не на екс, а много бавно – както се прави в полите на планината.

Чиста душа

Яз не умеем да пишем. Ама една писателка ми вика „Пиши, бре, Иване, напиши го това, къде ми го разправяш вече четири годин!“. Как, викам, яз не можем правилно да говорим, она вика: „Пѝши. Така, как ми го казваш, така го напиши“.
Прибрах се яз дома, гръбо ме боли, костиците на ръцете ме болат, ребрата ми одрани, целио съм изапан. Сетих се за мойта любима книга, яз само една книга съм прочел у живото си - „Кръстнико“ - на оня, италианецо... Марио... Пузо.
А па любовни книги ич не съм чел, не знам за що се разправя у тех, яз и любов не знаем що е май, ама они знаят сигурно, нема бадева да пишат, я. И се сетих, че от четири годин чекам некой да я напише и мойта история у един роман, па и у разказ некакъв може, да остане некъде на артията, понеже яз утре-другиден можем да си умрем, може да ме утепа некой. А па тая любов не треба никога да умира. Яз така мислим... Па може и да са я написали вече, как да знам, като не съм чел.
Па седнах и това, къде го пишем тая нощ, че си го запазим некъде, скрито. Да го намери некой ден некой, па да си каже - „Брей, тоя Иван как е обичал“.
Обичах я, зер, и така я обичах, че небето се пукаше от завист, кога одех у тех да я земем, да я водим некъде. По дискотеки съм я водил, по кръчми, по апартаменти, десет годин очите ми само у нея беха. И она ме обичаше, оти като ме види, целата се разтреперваше - е така... Е така! - и пръстите й, кога ме гали по лицето и вика: „Иване, чиста душа си, Иване“. Яз така се предадох, понеже за цел живот само от нея съм я чувал тая дума.
Чист. Яз да съм чист? Яз съм се родил со църното у душата, така ме е донесла на тоя свет майкя ми, горката, бог да я прόсти. Как може некой въобще да е чист на тая земня, у тая държава, къде секой некак гледа да ти тури крак и нож да ти забие у гръбо?!...
На втората година я отведох дома, майкя ми ме пита кога че се жениме. Яз, майко, викам, нема да си турам пръстенье по ръцете и подписи по разни свидетелства, она ми е у сърцето, а оно не знае що са това разводи и делби на имоти. И почнах малко по малко да оправям къщата, дограма турих, убава, скъпа. Балатумите ги манахме, па турихме плочки теракота. Другата пролет Елена забремене, на майкя ми и татко ми им се сгреяха душичките, заприготвия се унуци да чуват... И така, знаеш как е.
Лапето кога се роди, излезнах навънка у снего и до колена се заринах у него, гол, само по гащета и потник. Топех го тоя снег, казвам ти, с телото си го топех, така ми се разбуни душата. Щерка. Елена. Она не беше съгласна да го кръщаваме така детето, ама яз се заинатих. Викам й, нема друга жена за мене на тоя свет, само Елена е, и ако че обичам друго женско, како тебе, оно треба също да е Елена. А она плаче и се смее и ми вика: „Иване, яз нема па да те ревнувам от детето, да не съм улава, ти си ми мойто момче...“ Така ми викаше она – нейното момче. Същата работа като чистото – какво момче съм яз с тия бръчки, намръщен, лош, цела София от мене трепери, па и у селото беше почнало да се разчува... Какво момче, яз не съм бил момче, откак фърлих тояжката и прашката и турих пищоль у джебо.
Она секога сичко ми е прощавала, ама оно ти иде некой път до гуша. Особено кога имаш маленко дете болно, а баща му се прибира с кръвава пачка у якето и с подута глава. Търпе, търпе, търпе, десет годин ме търпе. И раните ми превръзваше, и ме криеше, кога некой дойде да ме търси, и с комшиите спре да говори, не се показа навънка сума ти време, от страх – и за нея си, ама най-вече за мене и за маленката Еленка.
Толку е изтърпела она зарад мене, та кога я видех на праго с куферите, половин час си мислих, дека сънувам. Немаше нищо – да кажеш, дека е прелела чашата. Немаше ме десет дена само, яз съм се размотавал по София цели месеци. Не че съм искал, ама требеше да се бачка, да го доизкарам дворо на тая убава къщица. Прибирам се, гледам – Елена си трае, детето плаче, а она му вика да не реве и събира последнио багаж у куферо.
И пак така ми каза: „Чиста душа си, Иване“, ама не ме погали, а ме подмина и млатна вратата. Чух я маленката как ме вика от дворо и после от улицата, идеше ми стената да разбием с пестници от мъка, като що некога бех топил снего от радост по нея. Ама стоим, не можем да си мръднем устата даже, нищо не можах да им кажем. Мръсен се усещах. И лош.

Баща ми и майкя ми умреха и двамата за два месеца. Къщата я продавам. Язък за дограмите и за теракотите, колко пари съм насипал у тоя имот, а сега че го дадем за жълти стотинки. Нечем го, нечем да го видим, нечем да се връщам там. Не ме интересува за колко че го продам, тия пари, къде съм ги дал, не беха чисти. Така й казах на писателката, а она ме гледа с мокри очи и сигурно си мисли за некакви нейни трагедии. Секой си има. Ама за мойта требе да има нещо написано. Да го намери Елена некой ден, па да види колко много съм я обичал. И па да се пукне небето от завист.

Разпокъсани мисли за влюбването

На Е.К.

Влюбването е резултат от безпокойството на душата, което, колкото и парадоксално да звучи, се поражда от онова особено усещане за мир, когато ежедневният живот доскучава. Може и да ви се струва странно на първо четене, но всъщност чувството е много подобно на най-обикновена абстиненция.
Когато усети недостиг на пориви, мозъкът сигнализира на жлезите. Те го разбират, знаят, че при продължителна липса на вълнения той ще загуби онова, което най-общо бихме могли да наречем мотивация. Да, мозъкът, разбира се, може да привикне с отсъствието на предизвикателства, но така той би спрял да се бунтува, да търси и да копнее, рискува да се успокои. А умът на човека, особено на интелигентния, не може да бъде спокоен. Затова понякога идва момент, когато подсъзнателно молим "сърцето" си да се влюби.

Наркозата на влюбването е подобна на тази, която създава марихуаната. Приятната топлина, разливаща се по врата, бузите и в корените на косата; празнината в корема, която крещи да бъде запълнена; онази лекота, която кара жадувалия да се влюби мозък да анализира света около себе си и да се възхищава от собствените си абсурдни изводи; и най-вече страхът. Там е и голямата разлика. Ако можеш да пушиш джойнт, без да те хване параноята, бас държа, че няма начин да си влюбен и да не се тресеш от страх. Целият.

Нуждата на мозъка да трепти е толкова силна, че той не е способен да прецени страничните ефекти. Едва по-късно, когато осъзнае какво си е причинил, досущ като истински наркоман, започва да обвинява "сърцето" (на кавичките ще се спрем по-късно). После следва един от два възможни сценария. Ако е влюбен за първи път, човек решава, че няма живот без това чувство и иска още, още, още, мазохистично се отдава на обекта на желанието си и не може да мисли за нищо друго. А ако вече си бил влюбен поне веднъж, мозъкът знае за пагубните последствия, които го очакват, и иска само едно: секс. Панацея за влюбването.

Това, което наричаме сърце, не съществува, има само мозък и жлези. Сърцето е следствие от емоционалните фиксации на разума и именно оттам следва неговата парадоксалност. Сърцето само по себе си е оксиморон, а да го сравняваш или противопоставяш на мозъка е като да говориш за приноса на еднорозите към органичната химия.
Ако трябва все пак да говорим за наличие на сърце, можем чисто теоретично да го наречем инструмент, който превръща проекциите на мозъка в желания на тялото и жлезите.

Проекцията от своя страна е тъкмо онзи принципен индивид, в който се влюбваме няколко десетки пъти в рамките на средностатистическия човешки живот. Подсъзнанието изгражда тази представа още в най-ранно детство, а също така ни програмира да я търсим и налагаме върху всеки потенциален сексуален партньор. Мозък без предварително подготвена проекция не е в състояние да се влюби и поради това се намира в състояние на безграничен покой.

Кулата

Когато разбра, че робството е отменено, Превер претопи веригите и построи от тях шейсетметрова кула.
До петнайсетия метър тя беше дом, крепост, и всеки поглед нагоре носеше обещания за вселени и вечности. Но през следващите четиридесет метра кулата беше пуста. Един и същ многократно мултиплициран детайл. Вечност, намекната този път от досадата. И кулата наистина изглеждаше безкрайна.
Малцина стигаха до последните пет метра, където лъскав купол слага точка на изкачването. Дребна, ужасно дребна изглеждаше кулата от кръглото балконче на върха. И безумно красива, тъкмо заради това.

Превер не се учуди, когато му казаха, че хората обичат да скачат от неговата кула. Някои дори оцелявали и, още непревързали раните си, се устремявали отново нагоре към вечността.