Вътреутробно

На К.О.

Има нещо в деня, когато приятелите си отиват.

Последен фас, кратка обиколка, после раница, телефон, ключове, портмоне... суичър/колело/лещи - който каквото и това е. Тръгват след тегав разговор за рисковете на пътя.

Има нещо във всичко, дори в задръстването на прибиране после. Има нещо в това да останеш тук, в големия чужд град, докато другите обръщат на изток към вкъщи.
Заедно в окопа от световната психологическа война на кретенията и алчността на малките хора. Заедно в мехура чист кислород в блатото на човешката цивилизация. Заедно по метафоричния път към въздушните кули на съзнанието.
Докато другите се раждат, женят се, развеждат се, пак се женят, умират (повтарям се), ние си стоим така. Заедно. Като планктон в океана.
Сега си тръгват, аз оставам, но ще се върнат. После други ще тръгнем и друг ще остане. За мен това е своебразна румспринга. Период на съзряване за околния свят и за социума. Но все не ми стига въздухът и се връщам.
Без този мехур бих се задушила.