Непосилната лекота на битието

Бях се зарекла да не пиша ревю на тази книга. Беше толкова истинска. Но 6 октомври било денят на Тома Неверни. И съвпадна с първото издание на нощното ни забавно предаване по програма "Христо Ботев". Не можах да се стърпя. Пък и е добър епилог на една иначе безкрайна и безсмислена сага. Оставката имам предвид. 

Днес съм решила да поговорим за Томаш Неверни, ако мога така закачливо да нарека главния герой от култовия роман "Непосилната лекота на битието" от чешкия писател Милан Кундера. И тъй като тази книга определено няма славата на леко четиво преди лягане, нека се опитаме да погледнем на драматичната любов в нея от един малко по-различен ъгъл. 

Представете си за момент, че сюжетът на романа на Кундера не е хронологично ситуиран около Пражката пролет от 1968-а, а... около антиправителствените протести в България през 2013 година. 

Най-големият чар на оригиналната любовна история в "Непосилната лекота на битието" се крие може би във факта, че преуспелият лекар Томаш съвсем не си търси чехъл, под който да се навре, когато налита на невинната Тереза, която по думите на Кундера е "жалка сервитьорка от затънтен град", и изгубва характерния си ергенски здрав разум. Тя пък, мен ако питате, направо си е излязла на лов за мъж, който да я отведе далеч от откачената й майка. Да речем, че всичко това с пълна сила може да си важи и за българската действителност, ако само направим малката вметка, че е по-добре да не наричаме Томаш преуспял лекар, като се има предвид дереджето на здравната каса у нас през 2013-а.

При цялата дисфункционалност на отношенията им обаче се оказва, че тези двамата всъщност могат да съществуват заедно, при това съжителството им се оказва доста плодотворно. Макар че Томаш Неверни се държи по начин, подобаващ на прозвището му, разбира се. По всяка вероятност ги забива в "Ялта" веднъж месечно и всеки ден на спирката на тролея. Тереза сънува кошмари и изпада в истерии по повода, но жените от целия свят като че ли винаги са имали тази особеност, така че няма нужда да я актуализираме спрямо настоящата българска действителност.

В даден момент вече Тереза и Томаш са изгладили или поне прикрили недоразуменията и явно са толкова щастливи, че започват да мислят за политика. И ето ти проблем. 

В Чехословакия през 1968 година един политик на име Дубчек поядосал СССР с радикалните за времето си твърдения, че социализмът все пак може да бъде с човешко лице. Дошли руските танкове, народът възроптал и родил герои. Така е и при Кундера, така е и в реалността.

В България през 2013-а едно правителство ядоса народа си с опит за назначение, който като че ли никой жив и грамотен българин досега не е подкрепил. Народът възропта, но танковете не дойдоха, за да ни превърнат в герои, а Сталинград пак се оказа непревземаем. 

И така - Томаш Неверни от книгата се оказва верен на принципите си и отказва да наведе глава пред партийния натиск, който му бива наложен. Тереза пък излиза, че далеч не е толкова крехка и безпомощна, колкото изглежда на пръв поглед, изиграна от Жулиет Бинош в екранизацията по романа от 1988 година. Въоръжена с фотоапарат, тя снима Пражката пролет от самия й епицентър и рискува живота си на площада, за да достигне истината за чехословашките събития от 1968-а до страните от свободна Европа. 

В България тия двамата най-вероятно биха развявали на жълтите павета гигантски трансперант с призив "ОСТАВКА", а в личния си живот би им се налагало да отказват да наведат глава пред банката, която се опитва да се свърже с тях от месеци във връзка с непогасени вноски от ипотечния им кредит. 

И тъй... криво-ляво и с малко късмет, работите отиват на добре за героите в книгата на Милан Кундера. Бих обобщила малко по-особения хепиенд на романа с думите: отиват на село и са щастливи, далеч от политиката, малко преди да се разбият с камион. Но това е в Чехословакия. Няколко години след 1968-а.