за Пътя

В началото и в края си сам.
По средата е весело.
По средата е лесно.
По средата е скучно.

Но в началото и в края си сам.
И само там, поне за малко,
е спокойствие.

S(c)W(r)N

i am a swan

held her own hostage

at a swan's best hiding place

right behind the scar below the neck

ако Ванга беше писателка (стари дневници #4)

23.04.2013 г.

Земята понякога се върти твърде бързо. Без да усетиш, събираш заряд, който с времето се превръща в емоции. Между едни се подреждат една върху друга хубави думи и жестове, топлина и светлина, а други трупат горчилка. Всичко се случва в рамките на цикли, освен ако двама души съзнателно не решат да продължат нататък заедно.

"Не върви пред мен" с годините се превърна в "Не върви зад мен", защото аз наистина никого никога не съм следвала, но не съм и можела да водя, макар да бях забравила последното. "Върви до мен и ми бъди приятел" са излишни думи, подразбира се.

А "цял живот" е просто израз, с който ние хората правим жалък опит да назовем вечността.

:::

Няма страшно, да му еба майката.

Нищо страшно няма.

Спокойна съм.

стари дневници #3

01.III.2013 г.  (из жълтия Camel тефтер с гейския розов химикал)

Преди пиех сутрешното си кафе с приятели. Бяхме като Боби и "Уикеда" - отлагахме ангажименти, отебавахме лекции и цяла сутрин жулехме кафе след кафе.

Сега пия едно, сама, с четири-цяло-и-пет цигари, два масура. Сама.

"И ако килото е годинка във затвора..." - ами много самотен живот си направихме бе, хора! Всеки със собствения си джойнт, захапал картонена чашка димяща гняс, набедена за кафе, ситни с ключовете в ръка към колата си. Или забравил да изтръска пепелта от тежката цигара, леко подскача, докато тя се изсипва върху клавиатурата. Или свит на кълбо в единственото кресло в полупразната кухничка.

Понякога си звъним, за да си честитим Баба Марта. Понякога си омръзваме на третата минута. Понякога се взираме дълго в имената на екраните и така и не се набираме.

Сега пия бързо кафе с призраците на всичките си приятели.

665

your soul is mine to break
i love the shattered peaces
sometimes
their beauty makes me cry

ей така просто

изпуших си вдъхновението.

кво да го правиш

както би казала Елица

- "к#р"

както винаги й отвръщам

- "т!@#к"

мда бе, знам, че съм проста

и че това дори не е стих

ами че аз да не би да съм поетеса



...ами вие?

вие нормални ли сте? :)

Истинската любов

Истинската любов не обсебва, любовта не ревнува, не се сърди, не отмъщава, а само прощава, не иска, а само дава, не пита, а знае... Това със сигурност го е казал Буда, Мадлен Алгафари, Хорхе Букай и още един куп сладури. Със сигурност всички го осъзнаваме в онзи вълшебен момент, когато за пръв път успяваш да видиш красотата на някое дърво или цвете, след като дълго, дълго ти е било черно пред очите след поредната истинска любов.

И после - нали знаеш - всичко почва отначало. И винаги е (като) за първи път. И винаги този път е различно.

Предния път, когато сърцето ми беше разбито, избрах да се "влюбя" в приятелите си. По някаква случайност като че ли всеки от нас беше избрал съзнателно да се затворим в този кръг.

И толкова много пушихме, четохме, пихме, писахме, учихме, успявахме, проваляхме се, но всеки подаваше ръка на другия. Схемата е ясна - банда рошави студенти, вечно ровещи по джобовете за стотинки, за да държим главите си порядъчно упоени, за да не мислим за всички онези неща и хора, които ни разбиваха сърцата.

Вече не сме студенти, макар и някои още да поддържат подходящата степен на рошавост. Още пушим, четем, пишем, успяваме и се проваляме. И уж сме си същите, а разговорите не вървят. Аз съм се променила, не те.

Сега ще остана насаме с най-красивите си спомени, за да им се порадвам за последно, преди да ги пусна завинаги на свобода.

И да забравя най-красивата любовна история, която ми се е случвала.