---за безкрайностите---
стр. 28, 16 април 2013
Понякога си мисля, че не ме е страх толкова от всичко лошо, което би могло да ми се случи. Страх ме е от хубавото, което ме топли и пази понякога за известно време, а после си отива, изчезва безследно и ме оставя сама в мрака.
Понякога си мисля, че не ме е страх толкова от всичко лошо, което би могло да ми се случи. Страх ме е от хубавото, което ме топли и пази понякога за известно време, а после си отива, изчезва безследно и ме оставя сама в мрака.
Самотата в такива моменти едва се издържа. Когато свикнеш и я опознаеш, е друго. Специализираш се, един вид. Само че тя е различна и все по-ужасяваща след всеки път, когато за малко е грейвало слънце. И все по-трудно я понасям. Все по-висока ми се струва цената на мимолетното щастие.
Затова малкото, което си позволявам да очаквам тези дни, ми се струва твърде много. Едно е сигурно - че не искам да искам. Живее ми се в съзерцание и безрезервна обич. Не че знам какво е. Никога не ми се е случвало (тук щеше да е прекрасно, ако можех да кажа, че никога не ми се БЕШЕ случвало... проклетите условни наклонения).
Последната точка я ударих насила. Марица нещо ми се опъна (Марица е пишещата машина). Така де. Искам да кажа, че точките понякога се налага да се удрят насила. Мамка им.
Не искам точки, нито удивителни, нито въпросителни. Никаква пунктуация,никакъвсинтаксисникаквотърсененасмисъливечнолутанедобезкрай---самобезкрай---безкрайност
монотонна
топла
неангажираща
безмълвновсеотдайна
искащасамонаужким
усмихващасе
наосъзнаването, че ОЩЕ
може да иска.
Все още хубаво си служа
с пунктуация.
И все пак в петите ми се размърдва
малкият звяр, наречен душа.
БЕЗКРАЙНОСТ=
край без пунктуация
No comments:
Post a Comment