Разпокъсани мисли за влюбването

На Е.К.

Влюбването е резултат от безпокойството на душата, което, колкото и парадоксално да звучи, се поражда от онова особено усещане за мир, когато ежедневният живот доскучава. Може и да ви се струва странно на първо четене, но всъщност чувството е много подобно на най-обикновена абстиненция.
Когато усети недостиг на пориви, мозъкът сигнализира на жлезите. Те го разбират, знаят, че при продължителна липса на вълнения той ще загуби онова, което най-общо бихме могли да наречем мотивация. Да, мозъкът, разбира се, може да привикне с отсъствието на предизвикателства, но така той би спрял да се бунтува, да търси и да копнее, рискува да се успокои. А умът на човека, особено на интелигентния, не може да бъде спокоен. Затова понякога идва момент, когато подсъзнателно молим "сърцето" си да се влюби.

Наркозата на влюбването е подобна на тази, която създава марихуаната. Приятната топлина, разливаща се по врата, бузите и в корените на косата; празнината в корема, която крещи да бъде запълнена; онази лекота, която кара жадувалия да се влюби мозък да анализира света около себе си и да се възхищава от собствените си абсурдни изводи; и най-вече страхът. Там е и голямата разлика. Ако можеш да пушиш джойнт, без да те хване параноята, бас държа, че няма начин да си влюбен и да не се тресеш от страх. Целият.

Нуждата на мозъка да трепти е толкова силна, че той не е способен да прецени страничните ефекти. Едва по-късно, когато осъзнае какво си е причинил, досущ като истински наркоман, започва да обвинява "сърцето" (на кавичките ще се спрем по-късно). После следва един от два възможни сценария. Ако е влюбен за първи път, човек решава, че няма живот без това чувство и иска още, още, още, мазохистично се отдава на обекта на желанието си и не може да мисли за нищо друго. А ако вече си бил влюбен поне веднъж, мозъкът знае за пагубните последствия, които го очакват, и иска само едно: секс. Панацея за влюбването.

Това, което наричаме сърце, не съществува, има само мозък и жлези. Сърцето е следствие от емоционалните фиксации на разума и именно оттам следва неговата парадоксалност. Сърцето само по себе си е оксиморон, а да го сравняваш или противопоставяш на мозъка е като да говориш за приноса на еднорозите към органичната химия.
Ако трябва все пак да говорим за наличие на сърце, можем чисто теоретично да го наречем инструмент, който превръща проекциите на мозъка в желания на тялото и жлезите.

Проекцията от своя страна е тъкмо онзи принципен индивид, в който се влюбваме няколко десетки пъти в рамките на средностатистическия човешки живот. Подсъзнанието изгражда тази представа още в най-ранно детство, а също така ни програмира да я търсим и налагаме върху всеки потенциален сексуален партньор. Мозък без предварително подготвена проекция не е в състояние да се влюби и поради това се намира в състояние на безграничен покой.