Чиста душа

Яз не умеем да пишем. Ама една писателка ми вика „Пиши, бре, Иване, напиши го това, къде ми го разправяш вече четири годин!“. Как, викам, яз не можем правилно да говорим, она вика: „Пѝши. Така, как ми го казваш, така го напиши“.
Прибрах се яз дома, гръбо ме боли, костиците на ръцете ме болат, ребрата ми одрани, целио съм изапан. Сетих се за мойта любима книга, яз само една книга съм прочел у живото си - „Кръстнико“ - на оня, италианецо... Марио... Пузо.
А па любовни книги ич не съм чел, не знам за що се разправя у тех, яз и любов не знаем що е май, ама они знаят сигурно, нема бадева да пишат, я. И се сетих, че от четири годин чекам некой да я напише и мойта история у един роман, па и у разказ некакъв може, да остане некъде на артията, понеже яз утре-другиден можем да си умрем, може да ме утепа некой. А па тая любов не треба никога да умира. Яз така мислим... Па може и да са я написали вече, как да знам, като не съм чел.
Па седнах и това, къде го пишем тая нощ, че си го запазим некъде, скрито. Да го намери некой ден некой, па да си каже - „Брей, тоя Иван как е обичал“.
Обичах я, зер, и така я обичах, че небето се пукаше от завист, кога одех у тех да я земем, да я водим некъде. По дискотеки съм я водил, по кръчми, по апартаменти, десет годин очите ми само у нея беха. И она ме обичаше, оти като ме види, целата се разтреперваше - е така... Е така! - и пръстите й, кога ме гали по лицето и вика: „Иване, чиста душа си, Иване“. Яз така се предадох, понеже за цел живот само от нея съм я чувал тая дума.
Чист. Яз да съм чист? Яз съм се родил со църното у душата, така ме е донесла на тоя свет майкя ми, горката, бог да я прόсти. Как може некой въобще да е чист на тая земня, у тая държава, къде секой некак гледа да ти тури крак и нож да ти забие у гръбо?!...
На втората година я отведох дома, майкя ми ме пита кога че се жениме. Яз, майко, викам, нема да си турам пръстенье по ръцете и подписи по разни свидетелства, она ми е у сърцето, а оно не знае що са това разводи и делби на имоти. И почнах малко по малко да оправям къщата, дограма турих, убава, скъпа. Балатумите ги манахме, па турихме плочки теракота. Другата пролет Елена забремене, на майкя ми и татко ми им се сгреяха душичките, заприготвия се унуци да чуват... И така, знаеш как е.
Лапето кога се роди, излезнах навънка у снего и до колена се заринах у него, гол, само по гащета и потник. Топех го тоя снег, казвам ти, с телото си го топех, така ми се разбуни душата. Щерка. Елена. Она не беше съгласна да го кръщаваме така детето, ама яз се заинатих. Викам й, нема друга жена за мене на тоя свет, само Елена е, и ако че обичам друго женско, како тебе, оно треба също да е Елена. А она плаче и се смее и ми вика: „Иване, яз нема па да те ревнувам от детето, да не съм улава, ти си ми мойто момче...“ Така ми викаше она – нейното момче. Същата работа като чистото – какво момче съм яз с тия бръчки, намръщен, лош, цела София от мене трепери, па и у селото беше почнало да се разчува... Какво момче, яз не съм бил момче, откак фърлих тояжката и прашката и турих пищоль у джебо.
Она секога сичко ми е прощавала, ама оно ти иде некой път до гуша. Особено кога имаш маленко дете болно, а баща му се прибира с кръвава пачка у якето и с подута глава. Търпе, търпе, търпе, десет годин ме търпе. И раните ми превръзваше, и ме криеше, кога некой дойде да ме търси, и с комшиите спре да говори, не се показа навънка сума ти време, от страх – и за нея си, ама най-вече за мене и за маленката Еленка.
Толку е изтърпела она зарад мене, та кога я видех на праго с куферите, половин час си мислих, дека сънувам. Немаше нищо – да кажеш, дека е прелела чашата. Немаше ме десет дена само, яз съм се размотавал по София цели месеци. Не че съм искал, ама требеше да се бачка, да го доизкарам дворо на тая убава къщица. Прибирам се, гледам – Елена си трае, детето плаче, а она му вика да не реве и събира последнио багаж у куферо.
И пак така ми каза: „Чиста душа си, Иване“, ама не ме погали, а ме подмина и млатна вратата. Чух я маленката как ме вика от дворо и после от улицата, идеше ми стената да разбием с пестници от мъка, като що некога бех топил снего от радост по нея. Ама стоим, не можем да си мръднем устата даже, нищо не можах да им кажем. Мръсен се усещах. И лош.

Баща ми и майкя ми умреха и двамата за два месеца. Къщата я продавам. Язък за дограмите и за теракотите, колко пари съм насипал у тоя имот, а сега че го дадем за жълти стотинки. Нечем го, нечем да го видим, нечем да се връщам там. Не ме интересува за колко че го продам, тия пари, къде съм ги дал, не беха чисти. Така й казах на писателката, а она ме гледа с мокри очи и сигурно си мисли за некакви нейни трагедии. Секой си има. Ама за мойта требе да има нещо написано. Да го намери Елена некой ден, па да види колко много съм я обичал. И па да се пукне небето от завист.